Най-тъжната гледка, която съм виждал през живота си, е панелен блок с плачеща върба отпред.
Прошарена фасада от случайна санировка в розово, паднала мазилка разкриваща имплицитна панелна действителност.
Кръвоносни кабели се преплитат в гъсти възли и се разделят завинаги. В тях текат Освалдо Риос, телефонни заплахи и порно от интернет.
Антените на сателитната телевизия са градските слънчогледи.
Гараж преправен на бакалия, трима старци седят на пластмасови столчета и пият Алмус за 40 стотинки. Крият се от слънцето под чадър на „Делта“.
Преследват местещата се сянка с мъчно упорство и псуват слънцето като сърби.
От другата страна на блока седят 4 жени на разнебитена пейка и ядат семки. Люспите покриват краката им като сняг примесен със сажди.
Гледката извиква в съзнанието ми смрадта на зима, въпреки че още е юли (бих искал да доживея да видя пак зимата). Жените правят това, което умеят най-добре – говорят за други хора и се смеят гръмко. Косите им са сини, червени и жълти – от тези коси произлизат всички останали.
Деца ритат топка в стената на блока. Потръпвам при всеки удар, сякаш мен удря топката.
Навярно е от недоспиването. А и блокът е живо същество – хората са божествената искра в него. Накрая ми писва и отивам да ритам топка с децата.
После се връщам на мястото си на тротоара и си мисля за обитателите на блока – дали правят секс в момента, каква ли е миризмата на техните апартаменти, дали си изхвърлят боклука в тоалетната чиния, дали все още имат фото тапети и окачени тавани, спират ли си водата докато си мият зъбите?
Прегръщат ли се в тъмното, как се спрявят с комарите, ядат ли сирене Владимирово, колко ток плащат, канят ли гости и дали могат да видят звездите от терасите си? Надали. Поради светлинното замърсяване звездите живеят на село.
Чудя се какво ли правиш ти в този момент вътре. Как изпълваш всичките 50 квадратни метра със слабото си тяло? Пиша ти съобщение да погледнеш през прозореца.
Не е доставено.
Прането ти е провиснало от балкона и гледам картинките на всичките твои гащички. Тайно се надявам някоя от тях да падне от червената си щипка, за да открадна част от теб за себе си.
Не съм те виждал от толкова време, че ми е трудно да възпроизведа чертите на лицето ти, но гласът ти е нещо, което се е забило като песен в главата ми.
Изтрила си всичките си снимки. Това ли прави с теб депресията? Не знам за снимките, но когато аз бях в твоята ситуация не съм прал нищо.
Една леличка от третия етаж ме гледа втренчено и навярно се чуди защо не се махам. Пуши по три кутии на ден. Отдалече усещам, че е шарена Карелия. Ако скоро не се махна, предполагам, че тя ще умре пред очите ми от рак на белите дробове.
Дъвча сух сандвич, за да запълня празнината в себе си. Езикът не усеща вече вкус, а и за какво всъщност му е? Паля си малкото останала трева, но няма с кого да я споделя.
Свършва тревата, свършват кутията с цигари, изпил съм всичката бира, изял съм всичко което съм имал, батерията на телефона е паднала, но аз още се държа и чакам да се покажеш. Идвам и сядам на същото място вече седмици наред, но дори лъч светлинка не се процежда от тъмните ти прозорци. Да ида ли да ти платя тока или това е бунт срещу системата? Не се ли наказа вече достатъчно?
Или блокът те е погълнал и не можеш да се измъкнеш от влажните му стени? В старо време хората са вграждали живи хора в стените на сградите, за да ги направят здрави и устойчиви. Явно си открила смисъл в това.
Само се надявам да не си направила нещо глупаво.
Слънце и луна се сменят над мен. Истинска милост е, че не е капвало капка от седмици. Въздухът е толкова застоял, че гълъбите летят без да замахват с криле. Носят се наоколо като найлонови торбички.
С птиците ти си отиваш повече, отколкото със себеподобните. Птичи бяха и наименованията, с които се наричахме един друг, както правят влюбените хора.
Защо съм си тръгнал и аз не зная. Все казвате едно, а имате предвид друго.
Но аз съм прост човек, ако ми кажат да се махам – махам се. И ако съм знаел, че така ще стане, щях да търпя всеки твой изблик и всяка твоя хаплива забележка, за да те спася от собствената ти тъмнина, която здраво те държи сега. Защото ти никога не си могла да се спрявяш сама със собствените си демони и е трябвало да ти се помага.
Разменяхме си услуги, както са правели хората през Социализма – ти ми даваше болката си, за да получиш в замяна утеха и разбиране.
Мисля си, че може би ще намериш най-накрая сили в себе си, за да изплуваш обратно нагоре. А може би ще потънеш завинаги в чернотата и напразно ще съм висял седмици пред шибания ти блок.
Сърцето ми се къса за теб, но трябва и да се спи. Не съм мигвал от 3 денонощия и странни събития се случват в периферията на зрението ми, които изчезват, ако ги погледна директно.
Ще се върна пак утре и ще чакам да отвориш прозореца си. Само не се хвърляй от там, колкото и силно да е желанието; но хвърли ми връзката ключове и ще дойда при теб и никога повече няма да си тръгна, обещавам ти.
Нощта е млада, но ние с теб вече никога. И никога повече няма да бъдем, освен ако не поникнем като цветя от собственото си разложение.
Тръгвам. Плаче ми се, но не мога, наистина. Добре че е тази върба пред блока ти, да плаче вместо мен.
Автор Valerius/Валери Георгиев.
