Тогава ме погледна. Мислех, че ме поглежда за първи път, но после, когато се обърна зад нощната лампа и аз продължих да чувствувам отзад на рамото си нейния хлъзгав и мазен поглед, разбрах, че аз нея бях погледнал за първи път, не тя мене. Запалих цигара. Глътнах лютивия, силен дим и завъртях стола на единия му заден крак. След това я видях там, както през всичките други нощи — застанала до нощната лампа и загледана в мен. Няколко кратки мига само се гледахме. Аз я гледах от стола, балансирайки на единия заден крак. Тя ме гледаше права, подпряла дълга, спокойна ръка на нощната лампа. Виждах осветените й клепачи, както през всичките нощи. Тогава си спомних, че й бях казал: „Очи на синьо куче.“ Без да дръпне ръка от нощната лампа, тя рече:
— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.
Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.
— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?
— Понякога — отвърнах.
— Сега трябва да ти е студено — рече тя.
И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.
— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.
Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.
— Виждам те — казах й.
И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.
— Виждам те — повторих й.
И тя вдигна очи от сутиена си.
— Невъзможно е — рече.
Аз попитах защо.
— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.
Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.
— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.
Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.
— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.
И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.
— Ще се обърна към стената.
— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.
И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.
— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.
Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:
— Понякога имам чувството, че съм от метал.
После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.
— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.
— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.
И се приближи още повече до лампата.
— Бих искал да те чуя — казах.
А тя ми отговори:
— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.
Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.
Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.
— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.
— Самият ти ги измисли още първия път.
— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.
И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:
— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…
Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.
— Бих искал да те пипна сега — рекох.
Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.
— Никога не си ми казвал това — промълви.
— Сега ти го казвам и е истина.
От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.
— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.
— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.
Тя тъжно ми възрази:
— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.
Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.
— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.
Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.
— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!
Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.
— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.
Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.
Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.
Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.
— Бих искал да те докосна — повторих.
И тя рече:
— Всичко ще развалиш.
— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.
И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.
— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.
Но аз настоях:
— Няма значение.
— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.
Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:
— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.
Тогава се обърнах с лице към стената.
— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.
И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:
— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.
— Ти откъде знаеш? — попитах я.
— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.
Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.
— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.
— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.
Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:
— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.
Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.
— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.
С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна:
— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.
Ojos de perro azul, 1950
Превод: Валентина Рафаилова, 1979
Избрани творби, Том втори