От Емил Дайнов
Рейчъл видя Смъртта да влиза в стаята, точно когато мама напъхваше последните свещички в тортата.
Свещите бяха единадесет, и Рейчъл тамън си беше казвала наум как чудно ще ги угаси всичките с едно усилие, бидейки вече порастнало момиче.
Сега поразената Рейчъл не беше способна нито да вдиша нито да издиша.
Смъртта не беше някаква мрачна фигура с череп под качулка и кокалеста ръка държаща коса. Не беше, за радост, и гаден демон, като в някои филми гледани от Рейчъл през пръсти.
Смъртта беше едно тъмно петно.
Широко около фут и половина и над шест фута дълго, пълният му размер стана ясен чак когато то напълно се сниши от тавана, или по-скоро през тавана, което отне броени секунди.
Невероятно, но излежда никой друг не забелязваше това.
Първоначално Рейчъл помисли, че може би това е просто още една от
безкрайните случки в живота, които възрастните приемат за даденост, а на теб ти идват като пълна фантастика, и после бързо се научаваш да се преструваш, че въобще не те трогват.
Но не, заплахата, смъртоносноста излъчвана от тази тъмна същност бяха толкова очевидни, толкова неподлежащи на въпрос, че липсата на реакция на който и да е от присъстващите възрастни можеше да се дължи изключително на това, че те тотално не бяха наясно какво се случваше в този момент тук и сега.
Възрастните седнали зад масата бяха петима.
Мама и татко, чичо Лари и леля Клара (която беше женена за чичо Лари), и също така леля Фиона (която беше сестра на мама).
Никакви деца освен Рейчъл.
Ето мама пали празничните свещички, ето татко кима със замръзнала усмивка докато си пълни чашата, ето леля Фиона издава един от своите леко напрягащи смехове.
Ето Смъртта виси над масата.
Без лице, без крайници, просто един балон черен ужас.
Рейчъл вдървено се облегна назад на стола си. Тя видя как чичо Лари забеляза, че татко попийва вино и как чичо Лари вдигна своята празна чашка и как леля Клара поклати главата си в негова посока и как чичо Лари върна чашата на масата.
Всички гледаха Рейчъл с очакване. Мама започна да пляска с ръце и да пее:
–– Честит рожден дееен нааа теееб…
Другите възрастни също започнаха да пляскат с ръце и да удължават думите на песничката.
Рейчъл не можеше нито да помръдне нито да каже нещо. Как може никой… как може те… ама те всичките ли…?
Внезапно Смъртта помръдна, Смъртта се втурна, обгръщайки чичо Лари като атакуваща амеба от онзи гнусен документален филм. Почти мигновено чичо Лари се озова изцяло вътре в Амебата на Смъртта, и неговото пеене спря по средата на „рожден“, и се превърна в едно слабо „Ждааа! Жаа!“
Все едно чичо Лари се беше задавил с нещо и се напъваше да го изхрачи.
Или все едно чичо Лари имаше сърдечен пристъп, обаче той не държеше гърдите си както правят хората по телевизора когато имат сърдечни пристъпи. Вместо това, вътре в Мрачната Амеба на Гибелта той изглеждаше все едно настойчиво пипа врата си или може би лицето си.
Рейчъл най-накрая изпищя.
Леля Клара също изпищя, защото чичо Лари се изхлузи от стола си, все още изцяло погълнат от Смъртоносната Амеба от Далечния Космос.
–– Хей, какво? –– каза татко изправяйки се от своя стол. –– Лари, зле ли ти е, какво става?
Рейчъл натисна бузите си със своите юмручета и заскимтя, защото сега едно тънко и дълго пипало, като черно въже, израстна от Амебата на Ужаса и се заби директно в гърдите на леля Клара.
Лицето на леля Клара веднага посивя и тя се прегърби.
Татко се надвеси над падналия чичо Лари, хвърли поглед към жената на чичо Лари и каза:
–– Скъпа, тя е в шок. Погрижи се за нея.
Мама послушно отиде при леля Клара, макар че Рейчъл виждаше, че мама не иска да прави това, мама се караше насила да прави това, мама показваше смелост без въобще да се чуства смела.
Татко точно беше коленичил до чичо Лари, когато сестрата на мама – леля Фиона – издаде приглушен вик.
Всички извърнаха глави към нея.
Леля Фиона изправи обърнатата винена чашка и каза, без да гледа никой конкретно в очите:
–– Извинете ме, за момент ми се стори, че виждам нещо… ама е нищо, нищо.
–– Не е нищо! –– каза Рейчъл, но никой не и обърна и най-малкото внимание. –– Не е нищо, не е нищо! –– започна да крещи Рейчъл, –– как не виждате, че не е нищо!
Удари масата с ръце веднъж, втори път, трети, и после сълзите потекоха, и
дълбинен вой се надигна от изкривената и уста, както се беше случвало в най- лошите моменти когато тя бе още съвсем малка. Рейчъл зарови лице в дланите си.
Гласът на татко:
–– Скъпа, извикай линейка!
Гласът на мама:
–– Не мога никой да извикам –– не виждаш ли, че я успокоявам?
Гласът на леля Клара:
–– Той мъртъв ли е, кажете ми, мъртъв ли е?
Рейчъл не смееше да си вдигне главата или дори просто да отвори очи, предпочитайки топлата розовееща тъмнина зад своите клепачи.
Гласът на татко:
–– Добре, добре – Финонче, хайде събери се и извикай линейка.
Гласът на леля Клара:
–– Ама кажете ми, кажете ми, той, той…
Гласът на татко:
–– Фионо!!!
Гласът на леля Фиона:
–– Да, да, ей сега, да, ето, да взема телефона, от, от чантата ми, да…
Ето стъпките на татко се приближават, ето татко хваща Рейчъл за раменете, ето диханието на татко в лицето на Рейчъл, ето гласът на татко:
–– Стига толкова, тиквичке, помисли за майка си и лелите ти.
Рейчъл погледна татко, и с крачйеца на окото си хвана движение във въздуха.
Тя се обърна. Смъртта плавно отлиташе, ставайки все по-светлосиня с всяка секунда, докато най-накрая мина през стената и изчезна.
Звуците издавани от Рейчъл се успокоиха, преминавайки в плитко накъсано ридаене.
Леля Фиона държеше телефона до ухото си, а в устата си имаше цигара, чието връхче гонеше с трепереща запалка, но после някой очевидно вдигна от другата страна, и тя започна да говори с рязка спешност, оставяйки незапалена цигара да изпадне от устата и.
Рейчъл беше на ръба що-годе да се успокои, но сега внезапно половин дузина оранжеви размазани кълба се издигнаха през пода. Всяко с размера на футболна топка.
Те плуваха нагоре, докато едно не кацна на лявото рамо на леля Фиона, а друго на рамото на мама. Трето се проближаваше към татко.
–– Не, не, не –– захленчи Рейчъл, и цялото и тяло отново започна да се втвърдява.
–– А ти вземи и се стегни –– каза татко през зъби. Той излъчваше вълни гняв и страх.
Оранжево кълбо сега седеше на едното му рамо и с какво задоволство само бръмчеше! Рейчъл разбра, че то се храни със сърдитостта на баща и.
–– Ама аз… аз –– каза Рейчъл с треперещи устни, и тук разбра, че татко я гледа с нещо подобно на отвращение.
Нажежена болка прониза коремчето и гърдите на Рейчъл. Всичко до този момент всъщност е било просто някакви неща които се случват, а сега вече беше настъпила животоопределяща криза. Тя просто не можеше да продължи да живее със знанието, че татко е способен да я гледа по този начин.
Рейчъл усети как нещо вътре в нея рухва. Веднага и се догади, но това не беше важно сега. Тя издиша, стегна раменете си, захапа долната си устна и… спря да вижда хранещите се със сърдитост оранжеви създания.
Тя показа на баща си малка смела усмивчица, направи още едно усилие и… забрави, че въобще някога беше видяла сърдитко-смукачите.
После вече и по-тежкият спомен за присъствието на Смъртта се разпадна на бързо-изчезващи късчета като изгарящ лист хартия.
Рейчъл срещна погледа на баща си без да казва нищо, и той изглежда сега вече виждаше в нея нещо което искаше да види. Той кимна и я пусна.
Мама продължаваше да прегръща тихо плачещата леля Клара.
Чичо Лари беше на пода. Беше умрял от сърдечен пристъп. Или може би се беше задавил с нещо.
Рейчъл си обеща от тук насетне да си дъвче храната наистина добре.
Краката и започнаха да треперят като в анимационен филм.
Тя ги загледа изненадано.
–– Линейката щяла да дойде до десет или петнайсе минути –– каза леля Фиона, и възобнови своите опити да запали цигара.
Разказът е първоначално публикуван в списание Dark Dossier, 2018г
