Виждате се отново след четиринайсет години и два месеца на твоята спирка на метрото. Поздравявате се с полуусмивка, а после настроението е сякаш лежите на един от онези хамаци, които екстремисти опъват между шанхайски върхове.
Има ненатоварваща работа, няма деца, ходи на тай чи. Не споменаваш мъжа ѝ, разбира се.
Срещате се пак след два дни и някак между другото се разбирате да пиете по кафе през уикенда. Всяка делнична сутрин се оглеждаш като ветропоказател за нея на спирката и в метрото.
Идва денят.
Отлагате срещата за късния следобяд заради твой ангажимент. Не е остаряла, има само онези леки бръчици около очите, а скулите ѝ са станали по-остри, така че внимаваш, когато я прегръщаш. Кафето се превръща във вино. Тя се смее сякаш по-сдържано от преди, казва, че обмисля какво да хапне. Предлагаш ти да ѝ поръчаш. Надали ще си спомня след толкова време, носят ѝ палачинка с малиново сладко, което ухае като пролет.
Усмивката ѝ изглежда с такъв цвят или поне така ти се струва.
Изпращаш я, тя някак неусетно те хваща под ръка. След още няколко чаши вино се надигаш от леглото и виждаш, че дрехите ви са изчезнали от пода.
(Виждате се отново след четиринайсет години и два месеца на твоята спирка на метрото.)
