С Неда се запознахме на една пейка пред блока. Знаете, пред почти всеки квартален блок сред минимално пространство има пейки, на които през деня се събират тийнове, а вечер пиянки. Или обратното. Пред моя блок градинката е по-голяма и можем да се похвалим не с едно, а с цели три такива кътчета, две от които оборудвани даже с маси.
Бях си харесал едното от тези местенца, това по-близо до магазинчето. В началото не бях приет много добре от „собствениците”, както се възприемаха тези, които домъкнаха пейките и масата. За тях бях чужд елемент. Бяха доста териториални, в този смисъл. Но с постоянство и благи усмивки постепенно се наложих. Ходих там когато си поискам, но избягвах компанията им, която бързо ми опротивя. Пиех кафе с по една-две цигари сутрин, когато нямаше никой.
Едно такова утро, с кафе в едната ръка и торба с покупки в другата се отправих натам. Бях се съсредоточил да не разлея кафето, затова се взирах в него докато ходех. Ето защо не я забелязах, ала чух едно звънливо „Заповядайте”. Седеше на една от пейките, най-шарената, с бира пред нея, захапала цигара. Не я бях виждал преди. Седнах отсреща. „Аз съм Неда”, изстреля веднага. И аз се представих. „С какво се занимаваш?” бе следващият й въпрос, с който ме уби. „Писател съм”, измънках. „Ооо”, провлачи тя, „страхотно”.
Така се започна. Около седмица се виждахме всяка сутрин, за което се разбирахме от ден за ден. Започнахме да се заседяваме по-дълго, водехме доста живи разговори. За тази цел се наложи след кафето да си взимам по някоя бира. После си разменихме телефоните. Започна да се обажда често, с което зачестиха и срещите ни, които вече излязоха от обхвата на сутринта. Вечер пиехме водка или вино. Когаго някой дойдеше при нас, тя винаги ме представяше така: „Той е писател”. После ме поглеждаше игриво и отпиваше.
Това продължи около година. Добри запои, добри разговори. Никаква интимна близост, само веднъж се целунахме, доколкото помня. Това не й пречеше да пишка пред мен. Поделяхме си парите за всичко. Безвремие. После тя си хареса един циганин и се нанесе да живее при него. Срещите ни рязко прекратиха.
Мина, има-няма месец, и ми звънна. „Абе, така и така, можеш ли да ми дадеш назаем 5 лева?” „Оки”, отговорих. Срещнахме се, дадох й ги, и тя след кратко „Мерси” изчезна веднага. След няколко дни пак, този път бяха 10 лева. После няколко пъти по 20. Всеки път държеше на това, че са назаем и ще ми ги върне. Не ги връщаше. Ала аз продължавах да й давам.
Веднъж, една дъждовна вечер, пак се обади. Очаквах да поиска 50 лева или нещо такова. „Виж”, каза, „сама съм в момента. Ела ако можеш на гости”. И отидох. Беше в съседния вход. У тях отворихме бутилка вино. В началото си бъбрехме непринудено, както преди. В един момент се умълча. „Виж”, каза (много обичаше да започва изреченията с „виж”), „казах ти, че ще ти върна паричките. Не мога. Но ще ти се отплатя. Предлагам ти да прекараш тази нощ с мен”.
Първо се слисах, ала виното си каза своето, и да, тази нощ се случи. Два пъти слизах до денонощния за още вино. Няма да крия, беше прекрасно, без конфузии, без лицемерие. На съмване, след кратка дрямка, усетих погледа й. Отворих очи, погледнах я. Седеше на леглото, кръстосала крака по турски. Беше наметнала бял халат. Взираше се в мен. „Това прави ли ме проститутка”, изстреля направо, както винаги. „Май да”, отговорих. Разхилихме се. Бе непринудено, както всичко с нея.
И това е. Спря да се обажда. Веднъж я засякох да бута детска количка пред блока. Помаха, усмихна ми се чаровно, и продължи нагоре по улицата. Помахах й и аз, когато вече бе с гръб към мен.
