** абстрахирайте се от факта, че реално днес
е четвъртък **
Преди няколко години (не)известен старозагорски пич изпя, че за него „седмицата започва в провалелник и провалено си описва провалите в шибан дневник“, без да подозира и да има претенцията, че за шепа несретници този текст ще се превърне в новото „It’s one of those days when you don’t wanna wake up“.
Приблизително на всеки трети работен ден, когато пета поредна аларма ми напомни, че трябва да изгрея, независимо от факта, че навън още е тъмно, в главата ми се заформя mash-up от горните два цитата и обикновено в два от три случая излиза, че правилно съм предвидила продължението на деня.
Провалите биват различни в своето естество – от проспиване на критичната предпоследна аларма, през изгубени по трасето към спирката цигари, изтърван автобус, забравени слушалки и тлъсто закъснение за работа, като понякога биват гарнирани с абсолютна невъзможност да подмина патологиите в характера на началството и невероятната новина, че ще се стои в извънработно време, за да се обсъждат съмнително належащи въпроси.
Има дни, в които тая съвкупност от факти не успява дори да се допре до мен, щото съм кораво нихилистично копеле, ама има и дни като днешния, в които ми иде да ударя едно малко за упойка, преди селският часовник да е ударил 8 пъти, с цел превенция на потенциално изпускане на нерви и конфронтация с първата злочеста колега, имала неблагоразумието да ми пожелае „Добро утро“.
Уви, няма откъде да си набавя „едно малко“ и по тоя случай злочесто преглъщам изровена от дебрите на дамската ми чанта енергийна напитка, която, за да допълни сутрешния разкош, е с температура на изстиващ чай.
На вкус е кофти, но с една идея по-оптимистична нагласа, ще ми даде достатъчно ресурс, че да избутам удължения работен ден. Междувременно ми се пуши ужасно, но днешният ден е точно от ония с изгубените в небитието цигари.
Докато допивам нефелно кенчето, известно в търговската мрежа повече като „преизподня“ , почвам да размишлявам усърдно колко точно ще се доближи до такава остатъкът от днешния ден.
Удрям последна юнашка глътка и се сещам, че една от по-поносимите ми колежки е на смяна тая сутрин.
Решително се изправям и отивам да си поискам цигара, преди да се е появило началството и да е осуетило тоя спонтанен акт на развалена трудова дисциплина.
Самата мисъл за тая работа някак си ме балансира и ме отказва от идеята да загробя първият, объркал се да ми каже, че утрото е добро.
С повече късмет, съществува и минималистична възможност да избутам до следобед с минимални залежи от спотаен гняв.
Ще му дам шанс, утре е петък.
