Разправят, че битието определяло съзнанието, и колкото и да не разбирам първоизточника на тая мисъл, бих се съгласила, макар аз да предпочитам да Ви занимая с небитието. Някак по-близко го усещам.
Зад смисъла на думата „битие“, се крие обективната, независеща от нас, нашето съзнание и възприятие реалност. Тази реалност обаче някак очаква от мен да приема, че то, ей-сега, след малко, битието ще се срути лавинообразно върху мен, ще ме смачка, сдъвче, изплюе, разпръсне на съставни части и после ще ме принуди да общувам с всички ония пусти (и буквално, и преносно) хора, от които бягам и в които често се спъвам, бягайки. Битието е метафора на моят екзистенциален ужас – онзи, с лепкавите пипала, който понякога ме докопва сутрин , по пълнолуние, онзи, заради когото се давя с цигарен дим и ми е трудно да дишам..
За небитието ми беше мисълта.
Небитието ми е извънредно симпатично. Макар думата да се използва, обагрена в най-черни , мрачни и летални краски и интерпретации, аз простичко я възприемам като „отсъствие на битие“. И ми звучи прекрасно. Може би защото тъмното не ме плаши, за разлика от изкуствено осветеното – от него ме побиват тръпки.
Небитието е лишеното от злободневни проблеми съществуване и моето бягство от тях. Слушалките в ушите ми, по средата на претъпкан автобус. Откраднатото време за четене. Моментът, в който приемам, че екзистенциалният ужас ме е напуснал. Колективното несъзнавано. Изненадващ кавър на My Dying Bride. Безвремието. Мъркането на котарака ми. Неговата ръка, която държи моята. Катарзис.
Небитието е ефимерна метафора на моят душевен мир.
Задръжте си битието далеч от мен.
Ноември, 2021
Негатив А(-)
