Преди двайсетина години си скъсвах задника да вляза в художествената академия. Първо сценография, после плакат, после сценография. Вървях си с тази папка 100 на 1000 метра по трамваите, дамите се обръщаха и с овехнала кокетност подхвърляха, „О, КАКВО Е ТОВА“. Папка е това, казвах им, и се кикотех. Щеше им се. И на мен ми се щеше. Както и да е, аз, един и 70, ходех с това голямо плоско чудо, пълно с плоски чудеса, всеки ден. Нямах голям избор, след избора, който следвах.
Паричките течаха. Добър, добре бетониран канал, на който и Перловската би завидяла. Професорите се забавляваха да си говорят с мен, забавляваха се докато изтъкваха превъзходството си. Дали са преодоляли това днес? Едва ли. Както и да е. Нивото на Дунав падаше. Така ставаше, става и ще става. И в онзи април, и в онзи дъжд, след едно добро поредно мъмрене и диалогичен монолог, седях там, леко отхвърлен и леко изплют, чакащ тролея. Син тролей, после малко трамвай, 5 минути пеша и никакво оскърбление. Така чувствах тогава нещата, като голямо оскърбление.
Но все още сме на спирката.
Още се опомнях от словата на ПРОФЕСОРА и словата на ДОЦЕНТА.
Запалих цигара, скрих се под едни керемиди. И се появи ОНЗИ човек. Човека ходеше малко накриво, всъщност направо си мереше бреговете. Беше без шапка и дъждът мокреше дългата му сива коса. Гледах го и се забавлявах. Изникна откъм гърба ми и след два-три виража направи обратен и се озова пред мен. Видях ТОВА огромно лице, тази огромна брада, мустаци. Видях ОЧИТЕ. Те влязоха в мен. След нещо измънкано, което не разбрах, долових следното: „Имаш ли огънче?“. Сред пожълтелите мустаци се появи фас, не по-дълъг от 0.5 см. „Имам“, казах, и се порових за моето „ЗИПО“ (по това време още се правех на тарикат), и си протегнах ръцете. Драснах металното колелце, бензина пусна чернилка и пламъчето се появи. Чу се свистящ звук, мустаците изцъркаха и след бели пламъчета и мирис на опърлени гълъби чух: „Благодаря“.
После опърленият мустак ми каза: „Остави това, не е за теб“. Може би гледаше към папката ми, може би гледаше към водата, която се стичаше към плочките.
Има ли нужда да казвам кой беше този човек?
Както и да е, оставих ТОВА.
И съм МУ благодарен.
Д. Е.
Снимка: bnews
