От Венелин Ганев
Утехата, казват, се криела вън от ежедневието, някъде далеч от така жестоката подлост на навика. Ще рече – в морето, в равномерния такт на вълните, които прегръщат брега, а после го напускат, оставяйки след себе си остри черупки от миди, планктон и бели камъчета, в зелените върхове на иглолистните дървета, в съня, в дългите пътувания, в още по-дългите разговори с приятели, понякога в залезите, в разходките покрай реката. Все в хубави неща, все далеч от онзи шум.
Младият господин обаче припадаше, той така намираше утеха. Беше го измислил доста сполучливо. Излизаше от дома си привечер, изминаваше няколко километра пеша, загледан в панелни блокове, гълъби и синьо небе, после стигаше оживените улици на града, където се чувстваше относително спокоен, че все някой ще се погрижи за тялото му през онези няколко часа на отсъствие от света. Там намираше някоя пешеходна улица, може и площад или градинка – също върши работа, изчакваше да се съберат повече хора, след което тръгваше да върви и в даден момент се свличаше на земята. Припадаше, един вид. Ама не съвсем, понеже когато действително човек припадне, рядко си спомня нещо от времето между двете мигания, а младият господин помнеше всичко – паниката в гласовете на околните, гласовете на околните, гласовете наоколо, допира на пръстите им, леките шамари по бузата, женския парфюм, парфюмът, твърдата земя, земята и после линейката, носилката, винаги бъркаха из джобовете му онези лекари, за лична карта, телефон, нещо друго, той винаги ги носеше, не ги забравяше, понеже знаеше, че да си някой в този свят е задължително условие, иначе няма как.
Тъй че това трудно може да се нарече припадък, по-скоро само така изглеждаше, младият господин го играеше – затваряше очи и падаше, намираше утеха така. Идеята му хрумна през онази вечер, когато тялото му бе твърде уморено, сякаш му се умираше на тялото, а на въпросният господин изобщо не му се занимаваше с това, той насилваше плътта миг след миг, не искаше да спира мисълта си, досадна му се струваше умората, излишен беше безпаметният сън.
„…така ангажиращо е тялото, мислеше си младият господин, необходимостта да се оцелява, всеки миг да е издишан в грижа да останеш жив, да избегнеш опасността, неблагодарна е плътта, вехне и отмира постепенно, без значение какво ѝ посветиш, тялото винаги присъства някъде, налично е, немалко неща го потвърждават, болката, когато го раниш, кръвта, която има вкус и после белезите – доказателства, че ти си бил, че някога те е имало, огледалото е най-страшно, мислеше си, защото, смята се, то отразява действителността, вярно, отразява я по странен начин, обърнати са посоките, но все пак я отразява и си обречен всеки път да виждаш тялото си, зачервените очи, сенките и бледата кожа, и уж виждаш себе си, но не съвсем, положително ти липсва нещо, положително няма съвпадение…“
Тогава се роди онази идея, да изживява миговете на отказ от тялото, да го предава в чуждите ръце, да остави път, свободен за мисълта – едно движение, едно движение без тяло, беше хубава идея.
Осъществи я на следващата вечер. Дълго репетираше падането в стаята си, преценяваше ъгъла, посоката и гравитацията, по гръб ли да падне, или върху някое рамо, може би лявото, искаше му се да изглежда естествено, сякаш тялото само се е отказало да стои изправено. Щом прецени, че подготовката е достатъчна, младият господин тръгна към централните улици на града, въздъхна няколко пъти по сивите блокове бетон, стабилни както нищо друго, поздрави с поглед гълъбите по ръба на сградите и с бавна крачка отмина нататък.
Миг след като падна, дойдоха гласовете.
„Господине, добре ли сте, господине…“
„Какво му става?“
„Както вървеше… изведнъж падна, не мърда…“
„Някой наркоман е сигурно, надрусал се е.“
„Не говорете така, диша… господине, събудете се, събудете се.“
„Ще извикам бърза помощ, няма да го бъде, сега звъня…“
„…чудно е колко тежи тялото, мислеше си младият господин, каква тегоба, събудете се събудете се, не го усещаш, докато се движиш, сякаш крайниците ти потъват в земята, сякаш земята те обгръща целия, само мислите остават, само те, ето, движение, да един господин припадна има нужда, едно движение без тяло, възхитително и леко, без умора и смърт, без страх от смърт, от помощ адресът е, нямо огледало, което да го улови, не става за снимки, не можеш да му дадеш форма, трябва да почувстваш, за да разбереш, обърнете го по-добре настрани, човек умее да бяга от много неща, ала не и от, линейката трябва да дойде скоро диша ли, самотата е твърде естествена, да още диша, за да бъде понасяна лесно, това ли е господинът, възможно ли е да преминеш прага на чуждата плът, да изведнъж докато ходеше падна, да се настаниш по непознатите мебели, вижте дали има документи, да усетиш чуждия страх, страхът, има качвайте го в линейката, затваряш очи и падаш, после идва утехата…“
