Димитър Воев е единственият български музикант и поет, който е превърнат в култ от феновете с творчеството си и естетиката, която наложи. На 21 май той щеше да навърши 49 години, ако не си беше отишъл през 1992 година, влизайки в клуб ”27”.
Из интервютата на Димитър Воев, част от сайта http://newgeneration-forever.net
”Това беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи…”.
„Аз винаги съм избягвал, но за удобство на хората, защото когото говорят помежду си наричат нещата с някакви имена, по принцип нашия стил го наричам „студена вълна“. Най-вече имам предвид това понятие заради текстовата част на песните. Естетиката, която винаги съм искал да постигна, винаги ми е напомняло… точно както парчето „Ледове“. Някак си такова настроение създава. Нещо крайно, но същевременно с това фино и изтънчено“.
„И аз самият не бих могъл да отговоря от какво се влияя, но предполагам, че всичко това, което слушам, дава отражение. Като се започне от един основен раздел в класическата музика, и то предимно нейните авангардни направления, най-вече додекафонията на Шьонберг – и въобще цялата тази насока. Другото, което ме вълнува, е джазът и определено неговите по-авангардни насоки, модерните моменти. И оттам нататък цялата рок музика с всичките произтичащи подразделения. Мога да кажа какво от рок музиката не ми харесва“.
„Специално аз смятам така: винаги е важно за една група, за да съществува, да няма тесни рамки на ограничения. Аз държа на това нещо и даже предпочитам еклектиката, събирането на различни изразни средства и форми. Мога да кажа, че има наши песни, които звучат много различно и по друг начин са аранжирани, но именно така ми е харесвал. В смисъл такъв, че не обичам една песен да се направи в някакъв стил. В крайна сметка рок музиката сама по себе си не е произлязла в България. Единственото, което ни остава, е, може би, не да търсим по-добри варианти да наподобим някоя група, а да наподобим себе си. По възможност нека да е по най-убедителен начин“.
„Мисля, че единственото нещо, което ме кара да правя тази група, е моята любов към музиката. Не съм очаквал, че може да се окаже толкова силно! Другото важно нещо е, че с цялото свое съществуване и действие една група като нашата при всички положения помага на демократичните промени в страната и най-вече на опозицията“.
„Винаги съм държал нашите текстове да не носят белезите на някакви злободневки. Винаги съм бягал от това. Търсел съм по-общочовешки, дълбоки проблеми или мои настроения и сънища. Никога не съм подхождал така. Няма в магазина веро. И да седна да напиша текст: „Веро, веро, веро. Няма в супера веро!“ или нещо такова? Това никога не е бил моят вариант. Не бих могъл да давам прогноза за колко време тези песни ще са актуални“.
Димитър Воев пред Веселин Тенев, 11 октомври 1990 г.
„Стилово нашата музика е общо взето разнообразна. Тя носи белези на ню уейв рок, пънк рок, даже джаз. „Студена вълна“ – това название може би е предимно за нашите текстове. Това е образ на нашата идеология, проблематиката на текстовете; с това се свързва това название. А именно нашите текстове третират проблемите за отчуждението в съвременното ни общество“.
„Моето пожелание към слушателите… Да имат собствена оценка за музиката, която слушат, да не се влияят от чуждо мнение. Всеки сам да преценява, да не се повличат по общата масова психоза на някой стил, а всеки сам, реално да оценява това, което слуша, да има просто собствено мнение. Това е много важно! Също така им пожелавам да следят изключително много музиката, която идва от Западна Европа, защото ние правим рок музика, а рокът е произлязъл от там“.
Интервю с Димитър Воев (Толбухин)
„Ами аз не знам, първо мога да кажа, че глупостите са в главата на този слушател… По принцип ако всички изпълниме т’ва, за което пееме, би следвало, че на земята няма да остане нито един човек, обаче, фактът, че все още има хора, следователно значи, хората не следват тоя съвет. Именно във това е този абсурд“.
„Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост…“.
Интервю за предаването „Музикална кутия“ на Емил Братанов, март 1991 г.
