Пикаеше ми се и се събудих. Когато отидох в тоалетната се оказа трудно да свърша работа, защото палатката се бе опънала. Надупих се назад, във формата на вертикално изправена дъга. Справих се горе-долу.
Измих си ръцете и изтисках пастата върху четката за зъби. Докато правех кръгове върху зъбите и се опитвах да не уплаша огледалото пред мен, замислих се за това как ли са живели хората без огледала. От къде са знаели как изглеждат и било ли е важно това въобще? А тогава имало ли е нарциси?
Измих си лицето, изтрих го и отидох да си направя кафе. Сутрините ми винаги започваха с 1-2 часа аванс, през които се подготвях за света. Трябваше ми време да събудя мозъка си и да облека костюма на ежедневието.
Сядах на канапето с кафе под носа и влизах в телефонния свят. Този свят беше лесен за държане и се побираше в дясната ми ръка. Той караше врата и самочувствието ми да са наведени надолу, макар и понякога да ме объркваше, че гледам към звездите. Там нямаше място за необикновени неща, за необикновени хора. Всички бяха надрусани на его и изключителност. Всички се състезаваха за внимание и изглеждаше, че единственият начин то да се постигне бе като всички са победители. Хората живееха с тази шампионска идея и скандираха:
„Само позитивни вибрации!
Ние всички сме красиви,
всички сме усмихнати,
всички сме позитивни,
толкова сме щастливи.“
Не беше позволено да си уязвим, чувствителен или тъжен. Всичко това се считаше за слабост в този смел нов свят. И докато пръстите ни се движеха нагоре-надолу, наляво-надясно по екрана, пропускахме хората танцуващи в колите си без да им пука. Бяхме свикнали да държим половинките си с едната ръка, а с другата телефона. Жадувахме за истински контакт, но предпочитахме да мечтаем, че духчето от Аладин ще се появи и ще ни пита – „Коя прекрасница бихте желали да ви поднеса днес, господарю?“
Ах, тази филтрирана перфектна реалност на моментно щастие.
С Лили се бяхме разделили от няколко месеца и все още учех уроците от нея, от мен — за мен. В главата ми бе кошер и обор. Отново бях дететето току-що представено на света. Отново се учех да вярвам на себе си и да се уважавам. Това винаги е било трудно за мен. Не бях отгледан с голямо самочувствие. Така беше с много деца от квартала, от онези години. Единствените пъти, когато чувахме думите “Обичам те!” бяха от телевизора. Главно обаче, купувах конци, за да шия рани. Бях роб на собствения си страх. Едно беше сигурно – с Лили всичко бе приключило.
Тогава реших да пиша на следващата. Жени, жени, жени – държаха ме в малкия си джоб и ме движеха като кукла на конци.
“Магнетично магнитче си ти” – написах й и изпратих мой разказ. Не знам защо си помислих, че това ще е я впечатли, но все пак всички имаха едно и също нещо между краката. Може би тя имаше и нещо в главата?
Отговори ми след един-два дена. Учудих се, защото обикновено не получавах отговор.
“Прекрасно е”
Без точка, без нищо. Не чаках дълго преди да отговоря.
“Прекрасно е като, ‘Прекрасно е остави ме намира ли?’”
Засмях се на собствената си шега. И май само аз.
След още един ден написа:
“Много е добро”
Това беше най-дългото нещо, което ми бе писала и реших да продължа. Не съм сигурен какво точно бях сътворил като отговор, но беше нещо от сорта на,
“Разбирам, че не искаш да разочароваш аудиторията си, но ако нямаш интерес, не ми пиши повече.”
Бум! Кой е шефът?
Разбира се, че исках да ми пише пак и пак, и пак. Дори една дума.
Дразнеше ме тази счупена комуникация, защото ме объркваше. Но тя беше актриса, човече, млада, красива, магнетична актриса, по която хлътнах в този телефонен свят. Такива бяха времената – влюбвахме се от телефона, разочаровахме се от телефона, пазарувахме от него и там умирахме. Смел нов свят, нали ти казах, човече.
Като ставаше въпрос за млади български кинаджии, винаги бях предубеден. Опитът ми показваше, че бяха по-фокусирани върху това да се напиват и друсат с цигари, и да шумят, когато трябва да е тихо, и да забравят за какво всъщност са тук. Но от друга страна, не беше ли така половината страна, половината свят? Всички ние. Бегачи на дълги разстояния, предимно от себе си.
Обаче – тя ме придърпваше с нещо. То бе скрито някъде там измежду нарисуваните й от художник устни, стъклената й кожа и тези очи взети назаем друго място. Бавно, но всеки ден по малко.
Тя беше от жените, които не докосват мъж случайно. Знам, влюбвах се в снимка, в екранен образ, но така съм от малък. Имаше герои от големия екран, с които си мислех че принадлежа. Само шанс ни трябваше да се срещнем и да видят колко съм, ами, готин. Още го вярвам, защото животът ми бе показал, че обстоятелствата могат да променят схващането за човек много бързо. Днес си никой, но ако правилният човек кажеше, че си някой, то бързо ставаше така. И всички изведнъж искаха част от теб. Хах.
Написах й поема, с която исках да й обясня всичко това, но не я пратих. Ще я покажа на теб. Ти ще разбереш.
Ето я:
Когато бях малък
но не много малък
с пъпки по бузите
си представях
как бих могъл да бъда
страхотна двойка с
всички невъзможни за селското момче момичета
от филмите
музиката
от всички светове,
в които тайно живеех
с една от тях щяхме да сме
достатъчно различни
за да не умрем от скука
заедно щяхме да ценим своята отделна свобода
и щяхме да можем да не се виждаме с месеци
защото също така
щяхме да сме приятели
тя щеше да се отличава с красивата си коса
и стъклено гладка кожа
щеше да бъде дарена с орган за прекрасното
и щеше да може да кара розовото
да се прелее във виолетово
само шанс ни трябваше
или по-скоро на мен
с нея да започнем заедно
да преминаваме
от делнични към празнични думи като:
Щастие.
Мм-да.
Исках да не ми пука, за подобни неща, защото те само ме караха да се срамувам от собствената си сантименталност. А и тя беше толкова добра. Знаеше как да ми дава надежда и да ме държи изкъсо. Като куче на кайшка, което хем може да се забърза, хем не баш да тича.
Но бях благодарен на жените, защото ме караха да мисля, а това не се случваше често напоследък.
Мислех за ценностите впити във съвременния свят. За преследващите материалния успех като самоцел, за постоянно позитивните, за търсещите удоволствие на всяка цена и за тези, които не можеха да бъдат сами. За мен това бяха грешни ценности, които не се оповаваха на реалността, не можеха да се контролират и общо-взето водеха до моментно щастие.
Изглежда беше пълно с хора обсебени от мнението на другите за тях. От това как да се впишат в този изключителен свят. И сменяха маски ежедневно, за да се уверят, че гнилите неща, които мислеха за себе си не бяха отражение на действителността. Затова се усмихваха, усмихваха, усмихваха, разграждайки се от собствената си фалшивост.
Понякога завиждах на подобни хора. Те поне знаеха какво точно да правят. Докато аз поставях под съмнение всичко. Чудех се защо трябва да вярвам на убежденията си, за това какво бе негативно и позитивно, като знаех само какво ме нараняваше в момента. А често това не струваше кой знае колко. Умувах не как да спра тази болка, а защо я има въобще. Лутах се из този свят на крайности, където или си изключителен или си жертва смятаща, че никой не може да те разбере. И дълбаех в това, което вярвах, че трябва да съм – смирен, уязвим, емоционален, и редица подобни глупости не пасващи на времена лишени от човешка обикновеност.
Разговорът ни с актрисата завърши с още една-две размени на „Прекрасно“ и „Страхотно“ и накрая „Видяно“.
А сега ще завърша този разказ с молба да си ме представиш, не по-добре си представи теб, представяйки си по-хубава картинка от тази, която току-що нарисувах.
Кажи де, какво виждаш?
