Младите дръвчета
не знам дали е правилно
да се говори и обсъжда
как пишещи и не пишещи
с глави и без
превъзнасят се дълбоко
и мислят денонощно
за чувствата си
„ах тези мои чувства,
по-значими от света.“
при първа възможност
обясняват за призванието тяхно
отредената им дарба,
да даряват всички нас
с ненадминат опит и преценка
тези хора ги няма на работните места,
защото тяхното място
не е във фабриките, заводите, офисите и така нататък
те са мъдри и млади
дървета с плитки корени
чакащи да ги духне вятъра
схващаш, нали?
Жадният човек
не съм сигурен до колко се изменя същността на човек
ето, във времена като тези
се прибирам от работа
с нетърпение да запаля,
седна,
хапна,
да погаля малкия мачък
през главата рядко ми минава мисъл да изляза
да се видя с други хора
така както се прави
на по биричка,
така както трябва
яд ме е на себе си понякога
че не искам да излизам
и не изпитвам нужда
замислял съм се дори,
колко ли време бих издържал в този ритъм на отшелник…
цял живот?
но се примирих
и се придържам към това което съм,
самотник,
изпитващ жажда за дистанция
да, да.
За това, което ми липсва
…
…
…
а ние постоянно говорим
и сеем зърно
върху мрамора.
Схващам, горе-долу
—Той е много добро момче!
каза тя и потвърди с глава.
не знам дали е защото жените обичат да виждат доброто в хората,
или какво ли,
но
поведението му онази вечер
не издаваше с нищо нейното твърдение
—Ако знаеш колко е добър!
се повтаряше при всеки мой опит за съмнение.
съгласен съм, че с добротата не е нужно да се парадира
да се трие в лицата на всички
тя е тиха, няма глас
действа, коментари не я интересуват
но като го гледам момчето,
загащено като мъж,
как ехидно се подсмива
лицето му се преобразява в лошо чувство
от устата му се показва змийски език,
казвам:
—Не му личи.
защото, ако човек е наистина добър
колко дълго може да кара в обратното платно?
истината е, че той е горе-долу добър
което е същото да кажеш, че
нещо е интересно,
безличен заместител,
като опитът му да стане добър
в последната секунда на всяка минута.
За влажните очи на един глупав човек
Вече няколко дена пристигам на работа
и очите ми се насълзяват
На работа, ритуалът ми е един и същ –
идвам рано и отивам в кухнята
правя си кафе и пълня шишето с вода,
използвам високия плот в помещението като бюро, защото
искам да постоя един час
преди да се закотвя на стола
и да изкривя врата
Вече няколко дена слушам Джони Кеш
и ушите ми се подмокрят,
очите ми плачат,
стомаха се свива на руло
От една страна, плача защото съм путка
от малък
сцени на филми и най-обикновени епизоди на доброта
навлажняват очите ми
От друга страна, се радвам, че някъде е имало човек
в който сега виждам себе си
моите мисли, моите чувства
радвам се че е успял да стигне до Видин
от другия край на света
до края на света
Очите ми се мокрят, приятел, защо
се чудя как така стана, че
повечето хора днес, които трябва да са никои
са някои
гурута на снимките, на думите, на дрехите, на звука
Плача за хората страдали дълго, приятел, защото
не се интересувам от временни неща
плачи и ти, ако всичко това е присъщо
и на твоята душа.
Квартира номер 25
трябва да се местя
и не знам защо, но
това ми напомня как с баща ми бяхме закъсали
с колата в 6 часа сутринта
навън мъгливо, вали ситен дъжд
и какво да правим?
няма какво освен да се обадим на приятел,
татко звъни и Сандо е при нас след 15 минути
без да мърка
без да пърка
не казвам, че нямам приятели
но често ми е трудно да направя разликата
между тях и кукла манекен,
или може би пак съм се объркал,
или звъня в неподходящ момент
…защото всички имат планове…
да се разходят в парка,
да си почиват,
да пазаруват
–Не мога, брат, в неделя не правя нищо!
и аз тази неделя няма да мога,
защото сменям квартира номер 25
и трябва да убедя няколко човека,
че има смисъл да помогнат на приятел.
Да, така е
жените имат нужда да питат:
„Oбичаш ме, нали?”
да потвърдят вечната несигурност
царяща във техните гърди,
същата тази несигурност
караща ме да
не обичам половинчати работи…
наполовин живот
прегърнати наполовина
мислещи наполовина
от къде да знам,
ръката ми е върху гърдите ти
и ми се иска да мисля, че не е
половин моя
половин твоя,
а нашата ръка
сееща живот
не разбирам аз тези неща,
знам само как с цяло тяло да те обичам,
защото не съм се родил
на половина.
Още от Мартин Цеков ТУК.
