От Б.Г.Г. или Маркиз дьо Делф, който и да съм там не знам вече
Абе, питали ли сте се колко калории се съдържат в половин литър вода? Как може да няма нито една при положение, че тази сутрин изпих сигурно цял литър и сега се чувствам сякаш летя.
Ама не летя така извисено, мечтателски, а само си кръжа като селскостопански самолет, дето ще пръска срещу скакалци. Или там квот’ дойде. Само че нямам химикали. Пиша на лаптоп, даже и химикалка нямам.
Както и да е, в такива слънчеви и топли малко-прeди-обеди, в които обичам да се събуждам, човек трябва да го вълнува от красивите и земни неща.
Че каква полза имам да си мечтая за мир и разбирателство, свобода-братство-равенство, като в момента единствената ми мечта е за нова нокторезачка. Ама хубава такава, а не като моята, дет’ ми дъвче ноктите вече вместо да ги реже. Ако не излизам довечера, неделята ще си купя нова. Почти обещавам.
Гледам как в кухнята ми е Багдад – кошчето прелива, масата е отрупана с мръсни чаши, „пепелникът’’ е разтегливо понятие, включващо фасове и пепел в диаметър 20-ина сантиметра около самото пособие.
О, ужас!
Свещена мизерия, нечистоплътност и мързел, кога бе, да му еба майката ще се хвана да оправя тука, бе..?
Ама ако искам да съм писател, няма да имам време да чистя, а щом е мръсно значи не чистя.
По пътя на логиката може и да съм писател. Споменавал ли съм как имах 5 в университета по „Логика” ? Значи ако не чистя аз, някой друг ще трябва да ми оправя бумащината.
Само че да бях станал чиновник, щях да си имам секретарка. А пък аз писател. Мама – далече.
Май ще ми трябва жена. Да, определено си трябва. Да си намеря аз някоя труденичка, селски тип, айде даже провинциален да го кажа, с къси крачка и ненатрапчиви мустачки. Ем ще си намеря, бе, кво? Аз съм слаб, среден на ръст, рошав и татуиран, брадат почти-драскач, с маниери на белогвардейски подпоручик и език на квартален пияница.
С чаровна усмивка и сенки под очите. „С бели маратонки и изтъркани джинси.’’ Е ко повече им тря’а на жените, ве?!
Решено е – в този пролетен ден, аз се привеждам във вид(ама за това после) и отивам в Университета. Все пак ще си търся жена с висшо, че да може някой ден и да ме издържа. Да ме издържа психически, като се отдава на умственият си труд, който струй на работното й място, бе келеши, ко ме изкарахте кифла, дет’ спонсор си търси, тцтцтц.
Неугледният ми външен вид не издава всъщност колко съм суетен. Не знам как го постигам, но съм много горд от този факт. Започвам си тоалета с едно продължително гледане в огледалото.
Гледам си разните профили-мофили, нали. После си постисквам някоя от по-фрапиращите черни точки около носа, дето все още ми напомнят, че и аз съм бил младеж. Подстригвам си със специалната ножичка мустаците и космите в носа. После си оправям косата. Естествено, оправям я когато е на дължина, нуждаеща се от оправяне. Ся е 1-2 сантима. Рай. От раменете нагоре – лесно, останалото е по-трудно.
Като се почне от това да си намеря еднакви чорапи, като под „еднакви” визирам равни по дължина и приблизително подобни по цвят. Знаете за какво говоря, не се правете.
Обувам си първите дънки с дупки на коленете, които намирам, слагам си черна „поло” тениска и съм готов. Разбира се, след като се навъзхищавам на себе си в огледалото, ще си намеря дузина кусури, та ще се пременя поне още два пъти.
Таз’ тениска, дето я положих над телесата си, мама ми я взе за 40 кинтара от някакво море, а пък аз месец по-късно си взех същата, за 2 – от една „Втора” .
Да живей мъченическото ми клошарстване. Ама за ей така, иначе съм отракано отроче на средната класа. Ще си запаля една цигарка, защото съм почти готов, а още нямам план за действие.
Тръгвам към университета. Абе отне ми повечко време да си изкарам и аз тапията за висшо, даже карам магистратура, защото не искам да почвам да бачкам.
Ще имам цял живот да се трудя, защото моят набор сигурно ще се пенсионира на 80. А пък искам и още поне година да ям стар хляб с малко маграрин на вечеря и това да е чаровно, а не жалко.
Да живея в малка стая, която да наричам „монашеската ми килия, в която творя”. Не че стаята ми е свято място, че да я наричам „монашеска килия”, ама просто не идват много жени тука, та затв’а тъй, разбираш ли. Хахаха, ужас.
Поне ударих кьоравото, че пристигам в градинката във време, непосредствено след почивката за стола.
А, както знаем, тогава жените са едно такова успокоено доволни, красиви в спокойствието си и леко ухаещи на кухня. Е това ако не е соц-идилия в този империалистически век, не знам кое е.
Разполагам се като старо влечуго на една скромна пейчица, на припек, с раницата на гръб, щото пейката и без туй няма облегалка. Вадя си и книжка, че да се занимавам с нещо, докато чакам моята Дулсинея.
В главата си изграждам неин образ, бегъл силует само, в който вече се влюбвам.
Захапвам блажено клечка кибрит и потропвам с крак. Все едно съм хвърлил в реката дънна въдица със звънче, ако нещо клъвне. То най-много телефона да ми звъннеше, ама ако си бях инсталирал вайбъри-майбъри или ако имах три джи нет.
Ама аз съм щастлив и старомоден.
Гледам насам-натам изпод очилата, но наоколо само кифли. А аз си знам, че нито имам пари, нито пък съм много красив, тъй че тях не ги закачам. Поставям си раницата в скута, че да не си личи как ще си го наместя от единия крачол в другия.
Ех, кеф, майна. Звънче ли звънна, аз ли се осаферих, ама пред погледа ми едно девойче на съседната пейка ама толкоз просто, че прекрасно направо за целите ми.
Няк’ви-никви светлокафяви очи, някв’а-никва кестенява, миша коса, вързана високо на опашка.
Сигурно я мие веднъж седмично, а днес вече е петък. Душичка. Прибирам книжката, хвърлям клечката някъде през рамо, както се прави със сол в Англия, че да гонят Лукавия.
Да ме бара мен Лукавия по Кривия. Почесвам се, прокашлям се, да си оправя дрезгавия глас и изчистя пълното ми с храчове гърло.
Изпружвам се кат дърт котарак, засуквам мустака и с танцова стъпка и просташко великолепие се запътвам към това очарователно създание. Абе далеч не всички жени са очарователни, не знам защо тъй казват другите. Май са по-закъсали от мен тез’ люде.
– Добър ден, може ли да поседна? – казвам аз, надвесвайки се над момичето.
– Ъ, ми…ся’яй.- казва ми тя, смущавайки се тя на.. не знам и аз какво.
Все още прав сгъвам лявата ръка в лакът, дланта в юмрук, леле-леле, досущ като млад помешчик, и й протягам дясната си ръка.
– Как се казвате? Аз съм Борис.
– Цвета. – отговаря ми тя сковано.
– Цвета? Какво хубаво име, а презимето Ви?
– Че защо ти е презимето ми?
– Ами така, де, така са разговаряли младите помешчици, пък и другите там такива-онакива, навремето в имперска Русия.
– Иванова, Цвета Иванова. – ми промълвява отегчено тя, като ми приема десницата ама така по женски, дето ти стискат съвсем леко ръката отгоре.
Така, мила Цвета, жена подава ръка на мъж, ако етикетът налага ръката й да бъде целуната. А пък аз ако ти целуна ръката, ти, мила, най-много да ме ошамариш.
Ама такива са българските провинционалистки, не знаят дори, че става едно такова хубаво у мъжа, когато им отвори вратата.
А „Отвори ми своя врата” на Шабан ми е една от любимите песни, бе, хахаха. Но иначе пък са им и много френски такива маниерите – все отговарят едно „М’рси” Ох, как ви обичам Париж, Шанз-Елизе, Драгоман и Курило. Живи да сте.
– Ах, Цвета Ивановна, вие сте..
– И-ВА-НО-ВА, не ИВАНОВНА!- сгълчава ме тя ядосано. Сигурно много си обича тате Иван. Знаете ли Фройд как му вика на това?
– Прощавайте, ваше благородие, тъй се изразява моята особа, досущ по руски етикет. Аз съм помешчик, който се помествува в панелка, а не в околия, но държа на тез’ ралти.
– К’во? Къ’в си? Ама руснак ли си ти? – залива ме с въпроси моята изгора. Ах, колко е проста, дори е красива от този факт.
– Не съм русин, скъпа Цвета, но „Ты понимаешь меня?” Та да не би не сте чели руските класици или пък даже някой филм гледали?
– Абе какви класици, бе, луд ли си нещо?- Започва да се нервира скъпата ми Цвета.
– Съвсем не съм луд, драга Цвета Ивановна, просто вашето очарование създава скафандър около мен, който ме откъсва от атмосферата, дори замъглява моите когнитивни, емотивни и конативни процеси./туй значи всички психични процеси, да си знаете/
– Абе яя не ми се прави на много умен, бе! – Отсича тя в зародиш бялата бреза, в която можеше да се превърне моята харизма. Кур.
Мигам аз в недоумение и се чудя ако се правя на по-умен по-зле ли ще е от това, да се правя на по-тъп. Заеби, не ги разбирам жените.
– Че съм много умен, Цвета Ивановна, аз не претендирам, магистър съм по психология!
– Аз пък съм трети курс финанси! – възкликва тя. Сигурно е втората вишистка в семейството, последните няколко поколения.
– Охо, мен дядо ми е завършил счетоводство и контрол навремето, Цвета Ивановна. Дори и моя милост е леко запознат в тайнствата на полит-икономията. Над какво умувате в занятията? Върху Енгелс?
– Учиме каквото си искаме, бе! Тъпак. – затвърждава отстапателните си позиции тя.
Еби му майката, свалям си очилата и я гледам. Май т’ва да зарибя някоя селска мома с крайно главни хигиенни за моят дом цели ще се окаже маса трудна работа, брат. Бавно мисля, рядко ми се случва.
– Е к’во ме гледаш сега ? – вече е враждебна тя, горката.
-Ами много пък си ‘убава, бе, майна, да му еба майката. Айде успех.
Ставам, паля си цигара и избухвам в смях. Започвам да си мисля за разговора, който ще проведе моята мила Цвета довечера по телефона с майка си най-вероятно. После ще ми стане малко гузно в интерес на истината.
Отбих се за 3-4 бири в близката кръчмичка на път за вкъщи. Не ми се ядеше стар хляб, куснах две лъжици фалшив глюкозен мед, изпиках се и седнах на бюрото.
Да поцъкам малко във Фейсбук да видя някой приятел ко си прави. Седя си блажен, с вълнени чорапи на краката, протягам се назад, изпъвам гръб на облегалката на стола, вдигам високо ръце.
Почти ми се стори, че напипвам брезентов плат между пръстите си, поглеждам нагоре и що да видя – напипвам, наистина, едвам-едвам на Господа шлифера. Той, завалията, дошъл на посещение в моята килия, да ми каже, че съм ебахти боклука, ама че съм и яко копеле. Ама това е друга история. Блажен съм в стаята си, и си повтарям, че не ми трябват жени. Е, лъжа, защото голям коз за блаженството ми са вълнените чорапи, дето баба ми ги изплете и подари за Коледа миналата година. Без вълнени чорапи – пиши ме бегал. Да, не ми трябват други жени, освен баба!
Вместо заключение ще ви поанализирам малко. Вие сигурно сте се подсмихвали, почесвали, побъркали в носа, докато сте ми чели писанията. Навярно сте се припознали себе си в мен в някоя част, сигурно сте ме упреквали, може и да съм ви ядосал с на моменти надменното си държание.
Ама не чак толкова много, че да ме заплюете в лицето/надявам са/. Или най-вече сте се възхитили на чесноста ми. На това, че всичко си казвам и нищо не спестявам. Е, ако сте от тез’ хорица – ще ви дам урок.
Е не вярвайте на всичко, да му еба майката. Излъгах за всичко, освен за
вълнените чорапи, мръсната кухня и трите бири, които довечера ще ме чакат. Пък и днес е вторник, а не петък. Не се сърдете, де. Знаете как е.
Хайде ся ще ида на лекции малко аз.
