Лъжи се, скъпи мой, лъжи се все така необуздано, все така страстно се лъжи, защото лъжата ти дава много повече от истината, прави живота ти далече по-интересен, по-смислен, несравнимо по-богат, лъжи се, мили мой, докато можеш да си вярваш.
Ти си толкова скаран с действителността, като че си роден на друга планета и случайно си захвърлен тук.
Ти нищо не разбираш, нито можеш да разбираш, пък и не ти е нужно да разбираш, затова живей си в измисления свят, измисляй си радостите, измисляй си мъките, измисляй си приятелите, измисляй си враговете, измисляй се сам.
И никога не съжалявай за непознатата ти действителност.
Нито ти е нужно в секундите на откровение да се опитваш да си я представяш, тя само може да обремени фантазията си с лошия вкус на подобието или да увисне върху нея като трудно поносим баласт.
Фантазията е твоята кръв, и твоят пулс, и твоята топлина.
Не е ли чудесно, че в тихите часове на твоята самотност ти отведнъж заселваш пространството около себе си с хора по-живи от живите хора и природа по-жива от живата природа.
Чудни лица, ярки характери, удивителни постъпки, всеки със собствената си свобода и независимост от самия тебе.
Макар че последният от тях, някакъвжалък шут, ти се изсмива в лицето и ти казва:
-Някога Дон Кихот беше смешен! Днес е и жалък!
Лъжи се, мили мой, лъжи себе си и всички докрай и когато дойде смъртта, опитай се и нея да излъжеш, за да си измислиш живот и за след това.
Из „До моя съвременник“, изд. Фондация „Комунитас“
