„Луди години“ е истинската история на Сузана Кейсън, която описва собствените си преживявания в психиатрична клиника.
Книгата, издадена през 1993 г. се превърна в световен бестселър, а филмът по нея от 1999 г. пожъна бурен успех на международния екран.
За ролята на Лиза Анджелина Джоли заслужи Оскар, Златна палма в Кан, както и Награда от Гилдията на филмовите актьори за поддържаща женска роля.
В главната роля на писателката Сузана Кейсън се превъплъти Уинона Райдър.
Моето самоубийство
Самоубийството е вид убийство – предварително обмислено убийство.
Не е нещо, което правиш в първия миг, след като ти хрумне подобна мисъл.
Минава време, докато свикнеш с идеята. Освен това се нуждаеш от средство, сгоден случай и мотив.
Сполучливото самоубийство изисква добра организация и хладен ум – неща, които рядко се съвместяват с нагласата за самоубийство.
Важно е да развиеш у себе си чувство на отчужденост.
Един от начините да го постигнеш е да се видиш във въображението си мъртъв или в процес на умиране.
Ако застанеш пред прозорец, трябва да си представяш как тялото ти пада от перваза.
Ако ти попадне нож, да си представяш как пронизва кожата.
А ако отсреща се задава влак, да си представяш собствения си труп, размазан под колелата.
Тези упражнения са наложителни, за да постигне човек подходяща дистанция.
Най-съществен е мотивът. Без силна мотивация си изгубен.
Моите мотиви бяха слаби: някакво съчинение по история, което не исках да пиша, и въпросът, който си задавах месеци наред: Защо да не се убия? Мъртва, нямаше да се налага да пиша съчинението. Нито пък трябваше да мисля върху въпроса за самоубийството.
Разсъжденията ме изтощаваха.
Веднъж постави ли си го човек, въпросът не излиза от главата му.
Мисля, че много хора се самоубиват само за да приключат с терзанията дали да го направят, или да не го направят.
Каквото и да мислех, каквото и да вършех, всичко биваше моментално въвлечено в този спор със себе си.
Изтърсвам глупава забележка – защо да не се самоубия? Изпускам автобуса – по-добре да туря край на всичко. Дори хубавите неща влизат в сметката. Филмът ми хареса – може би не бива да се самоубивам.
Впрочем исках да убия само една част от себе си – онази част, която искаше от мен да се самоубия, която ме теглеше към спора за самоубийството и превръщаше всеки прозорец, домакински прибор и спирка на метрото в реквизит на трагедията.
Светът, било то наситен с образи или кух, предизвикваше у мен единствено реакция на отрицание.
Когато се очакваше да съм будна, аз спях; когато се очакваше да говоря, мълчах; когато ми се предлагаше удоволствие, го избягвах.
Гладът, жаждата, самотата, скуката, страхът – всичко това бяха оръжия, насочени срещу моя враг, света.
Разбира се, на него изобщо не му пукаше и аз се измъчвах, но извличах някакво зловещо удоволствие от страданията си. Те доказваха, че съществувам.
Вътрешната ми цялост, изглежда, се крепеше на това да казвам „не“.
Лудите са нещо като подставени лица.
Често побъркано е цялото семейство, но тъй като не върви всички да отидат в болница, един се определя за луд и постъпва в клиника.
По-късно, в зависимост от настроенията сред останалата част от семейството, потърпевшият остава в лудницата или близките му го прибират, за да докажат нещо, свързано с душевното здраве на фамилията.
В отвращението винаги има лека нотка на почуда: може ли това да стане и с мен? Колкото по-малко вероятно е да се случи ужасното нещо, толкова по-малко те е страх да го погледнеш или да си го представиш.
Затова човек, който не говори на себе си и не се взира в празното пространство, е много по-опасен от онези, които вършат всички тия неща.
Този, който се държи „нормално“, повдига неудобния въпрос: „Каква е разликата между него и мен?“, който пък неминуемо води до въпроса: „Какво ме предпазва от лудницата?“.
Това обяснява защо общоприетото клеймо е полезно.
Някои хора са по-изплашени от други.
„Прекарала си близо две години в лудница! Защо, по дяволите, си била там? Не мога да повярвам!“
Превод: Ако ти си луда, значи и аз съм луд, но тъй като не съм, следователно е станала някаква грешка.
„Прекарала си близо две години в лудница! Какво ти е имало?“
Превод: Трябва да науча подробности за лудостта, за да убедя себе си, че не съм луд.
„Прекарала си близо две години в лудница! Хъммм. Кога по-точно е станало?“
Превод: Още ли си заразна?
Престанах да казвам на хората. Нямах никакъв интерес да го правя.
Колкото повече време минаваше, толкова повече се отдалечавах от мисълта, докато накрая моето аз, което бе ходило в психиатрия, се превърна в малка мъглявина, а моето аз, което мълчеше – в голямо, силно и претрупано с работа.
Освен това започнах да изпитвам отвращение към ненормалните – надушвах ги лесно и не исках да имам нищо общо с тях. Все още е така. Не мога да дам убедителни отговори на ужасните им въпроси.
Не ми задавайте тия въпроси! Не ме питайте какъв е смисълът на живота, как да разпознаваме действителността или защо страдаме толкова много.
Не ми разправяйте, че нищо не е реално, че всичко е обвито в желатин и лъщи като масло на слънце.
Не искам да слушам за тигъра в ъгъла, за Ангела на Смъртта или за телефонното обаждане на Йоан Кръстител. Той може и на мен да звънне. Но аз няма да вдигна слушалката.
Ако аз, която се бунтувах преди, сега съм толкова отдалечена от налудничавата си същност, колко ли по-далеч сте вие, които никога не сте се бунтували, и колко ли по-силно – вашето отвращение?
източник: „Луди години“, изд. Атика
