На Евгени:
Понякога започвам да вървя по стената и да се рея сред чайки, мутанти и някакви други (не точно пернати). Ето — в понеделник съвсем не си спомнях, че мога и искам да го правя. Попаднах във водовъртеж. Едва излязох от него, а ето че е петък. Петък, когато сме се пропуснали в един кратък момент от абсолютната ни вечност.
Това ме тревожи. Не ме напряга, но и не спира да ме тревожи.
Тази сутрин допих студеното кафе от четвъртък следобед. Някак забравих после да направя друго.
Не присъства усещането за необратимост. Това е добре. Не е спасяващо, но не е и като да ме закопава съвсем.
Въпреки това не мога да обясня собствената си тревога, а и съпътстващата я емоционална рационалност, без грам мисъл. Предполагам, че има логично обяснение, в което ти ми липсваш. Липсват ми младежките години — в смисъла на това аз да съм младеж, или пък ние.
В основата е „ние“. Да, това е, което ме тревожи, но не е и съвсем да ме притеснява. Толкова съм свикнала да бъда сама по себе си.
Не искам да се изгубя, но и не мога да отрека:
• този бряг
• виждала съм найлоновите ти торбички
• не пия вода с планински кристал вече.
След всичко това не знам дали ще се омъжа някога. Интересувам се да разбера същността. Предполагам, че е състояние на светлосиня връзка.
Снимка: Владислав Лепоев
