Oт Румен Павлов
Ако точно в този момент и съвсем малко след него някой погледнеше от Синята хижа към тънкия лед, който блестеше като лига на охлюв по билото на Синята планина, щеше да забележи три черни фигури, които се спускаха към хижата, стояща като самотна сълза на лявата, западна буза на падините-близнаци и които изглеждаха тайнствено и призрачно на фона на залязващото слънце. Зад всяка фигура се движеше по един голям черен кръг.
Понеже точно по това време тримата обитатели на хижата вечеряха, не успяха да видят как черните фигури се спуснаха по каменистите сипеи, оцветени от залеза, спряха близо до тъмнозелената борова гора в подножието и изчезнаха в нея. Пропуснаха да забележат и белия оттенък, който обхвана гората за няколко секунди, след като погълна тримата, и тънкия пушечен стълб, който се заизви към незалязващата по тези места луна и изчезна малко след оттенъка.
Ако обитателите на хижата бяха видели всичко това, със сигурност щяха да си спомнят, че миналата година по същото време бяха наблюдавали подобно явление, само че с шест фигури. Тогава те отново вечеряха, но в западното крило на хижата, което вече не се използваше. Бяха облечени, както и сега, в бели раса, скроени по такъв начин, че никога да не опират в земята. Самите обитатели от дълги години се опитваха да ходят по въздуха, но безуспешно. Даже и онази привечер, когато един от тях забеляза шестте черни силуета с още шест кръга зад всеки, тримата скочиха, отвориха прозореца, качиха се на перваза, затвориха очи и се опитаха да стъпят върху слабия леден ветрец, който идваше от езерата зад падините.
За пореден път паднаха върху изсъхналата трева, изругаха на измисления от тях език и сe отправиха към бараката зад хижата. Там имаше складиран боен арсенал, достатъчен да защити хижата от евентуална атака на градската армия, която се очакваше откакто хижата беше построена, но все още напразно. Ако някой попиташе тримата защо смятаха, че такава атака ще се състои някога, те щяха да отговорят, че не би било възможно градската армия да не поиска да посегне на нещо действащо и функционално, с намерение да го предаде на държавата.
Ако подхванеха тази тема, със сигурност щяха да споменат, че от същите съображения бяха построили хижата и бяха заживели в нея. В случай че никой не ги попиташе, щяха да обсъдят помежду си този въпрос за пореден път и отново да заругаят на измисления си език. В краткия разговор, който щеше да се проведе на същия език, те щяха да засегнат причините за измислянето му и несъгласието им да говорят на официалния държавен език. Не желаеха никой друг освен тях да ги разбира и евентуално да вниква в мислите им. Пред редките гости на хижата тримата обикновено се правеха на глухонеми.
Самата хижа се издигаше малко встрани от основните туристически маршрути в Синята планина, за да не привлича внимание. Беше груба постройка на два етажа, от дърво и камък, с големи прозорци и масивна врата, която създаваше илюзията, че щом се затвори веднъж, ще си остане така завинаги. Тази илюзия се оказа реалност за много черни фигури, чиито кости гниеха в дъното на бараката, защото тримата отказваха да ги погребват и „да пълнят земята с отрова”.
Онази миналогодишна привечер те за пореден път бяха видели как гората мигновено се оцвети в бяло, бяха видели пушека, който се издигна към луната и шестте фигури, които вървяха към хижата. Тримата ги чакаха от западната страна с автомати в ръце. Когато разстоянието между двете групи съвпадна с обсега на оръжията, изригнаха кратки откоси. Черните фигури изчезнаха.
Ако точно в този момент тримата с белите раса не продължаваха да вечерят, щяха да видят трите черни фигури на същото място, на което обикновено ги посрещаха куршумите. В ръцете си черните държаха големи ножове, лицата им изглеждаха хладнокръвни, а походката – сигурна. Стигнаха пред грубата врата на хижата в момента, в който оттам се появи белият, който най-много мразеше държавата, армията и най-вече черните фигури.
Точно преди да успее да извика за помощ, гърлото му беше прерязано прецизно и викът му прозвуча като бълбукане на лава. Тримата прескочиха тялото и влязоха в хижата. Завариха двамата бели да се държат за ръце и да се опитват да седнат във въздуха – едно наглед карикатурно занимание. Тъй като черните бяха безшумни, а обитателите на хижата – със затворени очи, почти ритуалното прерязване на гърлата беше извършено без съпротива.
– Свърши се – казаха в един глас тримата и излязоха навън.
Прибраха тялото на първия бял при останалите и влязоха в бараката. Виковете на болка, които издадоха, нечувани отдавна по тези места, заглъхнаха бързо в малката дървена постройка. Тримата извадиха десетките кости и черепи, после и всички оръжия. Устроиха погребение близо до хижата, снимаха гробовете и запалиха специални сухи треви върху тях. После натъпкаха оръжията в чували, подпалиха хижата и бараката и тръгнаха обратно към билото.
Вече беше нощ, оцветена в огън и духове. Долу, в базата си, войниците от градската армия гледаха замечтани към Синята планина, чийто силует можеше да се проследи въпреки мрака. Усещаха силно привличане, каквото не бяха изпитвали отдавна. Сякаш знаеха, че главнокомандващият ще разпореди да тръгнат към Синята хижа.
Той го направи без да съобщи причината за това. За минути войниците изпълниха камионите, които потеглиха в нощта. Пътят нагоре не беше кратък.
Камионите стигнаха до падините-близнаци. Останките от хижата догаряха. Главнокомандващият даде заповед на подчинените си да се разположат в кръг около мястото на пожара и да легнат.
Откриха ги така след две седмици, полувкаменени. Свалиха ги с камионите да градския площад и ги наредиха в същия кръг. Тримата черни бяха там. Влязоха в центъра на кръга, запалиха тревите си и започнаха да снимат войниците. После подпалиха площада пред погледите на тълпата и тръгнаха към планината.
Поне до следващата година нямаше кой да ги спре.
