Oт Румен Павлов
Трупът изпускаше пара. По стените имаше дълбоки резки от нож, в които скоро щеше да се засели колония хлебарки. Една щеше да липсва, защото по-рано беше смачкана от обувката, която впоследствие стъпи и върху лицето на трупа.
Преди това тази обувка беше извървяла целия мръсен булевард, от дома на притежателя ѝ, до мястото на убийството, а след това и обратно.
Докато вървеше, убиецът наблюдаваше луната, която винаги го изпълваше с носталгия, особено ако я гледаше през короната на дърво, сградите наоколо, които виждаше всяка нощ и обикновено усещаше, че го притискат към земята, но сега му изглеждаха особено тържествени и незаинтересовани от него, уличните лампи, под чиято сянка често си представяше, че на свой ред го причаква убиец, избрал да не се крие, за да му даде възможност да се защити; но тази нощ, както и други преди това, убиецът беше той, така че чувстваше, че трябва да се защитава единствено от себе си, от паркираните коли, които винаги си представяше, че кара към края на света, който в неговите представи беше една морска скала близо до последната морска къща, от минувачите, които по това време бяха малко, но винаги интересни, нощни птици с особен блясък в очите, който беше най-силен когато минувачът минеше непосредствено покрай някоя от лампите.
Преди това убиецът беше вечерял с майка си и ѝ беше подарил малък подарък за рождения ден, който за пореден път беше минал неусетно, за разлика от рождените ѝ дни, които си спомняше, когато беше малко момче, което искаше да бъде момиче и постоянно обличаше дрехите ѝ, после ги събличаше, скриваше ги под леглото си, майка му ги намираше, събличаше се пред него, обличаше намерените дрехи и танцуваха танго до след полунощ, когато заспиваха прегърнати.
Тази вечер бяха заспали прегърнати преди вечерята, защото бяха започнали да си разказват минали истории и се бяха разчувствали дотам, че си спомниха за роклите под леглото и тангото, така че бяха решили още веднъж да преживеят забравената плътска близост, която беше изчезнала от само себе си с времето.
Докато се унасяха, майката на убиеца му говори за една нейна отдавна отминала любов, която годините почти бяха изличили, но споменът за която се появи отново в създалия се уют на привидната семейна аномалия; тази любов предхождаше бащата и беше описана по-нежно от всичко, което убиецът беше чувал от майка си до момента, включително от една подобна история преди години, след която той разбра, че убийството беше единствения начин да запази семейната цялост в мислите си, която след изчезването на бащата, още в сътворението на семейното гнездо, лежеше на неговите плещи, но чиято тежест често го задушаваше и само убийствата го предпазваха от саморазрушение, защото вярваше, че чрез тях принася жертва, която отново превръща майката в непорочния захранващ стълб на Космоса и Небето.
