Последното интервю на Андрей Тарковски, Фигаро магазин, октомври 1986 г.
И двата ми последни филма са базирани на лични впечатления, но нямат връзка нито с детството, нито с миналото ми, те по-скоро се докосват до настоящето. Искам да обърна внимание на думата „впечатления“. Спомените от детството никога не са правили човека художник. Препращам ви към разказите на Анна Ахматова за детството й. Или към Марсел Пруст. Ние придаваме извънредно значение на ролята на детството. Начинът, по който психоаналитиците гледат на живота през призмата на детството, по който намират в него обяснения за всичко – това е една от причините за инфантилизация на личността. Скоро получих доста странно писмо от един именит психоаналитик, в което той се опитва да обяснява творчеството ми чрез методите на психоанализа. Подходът към художествения процес, към творчеството от тази гледна точка отегчава. Отегчава за това, че мотивите и същността на творчеството са много по-сложни, много по-неуловими, отколкото спомените за детството и трактуването им. Аз смятам, че психоаналитичните тълкувания на изкуството са прекалено опростени, дори примитивни.
Всеки художник по време на пребиваването си на земята намира и оставя след себе си някаква частица истина за цивилизацията, за човечеството. Самата идея за търсенето е оскърбителна за твореца. Тя прилича на събирането на гъби в гората. Вие или намирате гъбите или не. Дори Пикасо е казвал: „Аз не търся, аз намирам“. Според мен, художникът постъпва не като търсач, той никога не действа емпирически („да се опитам да направя това, да опитам онова“). Художникът свидетелства за истината, за своята правда на света. Той трябва да бъде сигурен, че той и творчеството му съответстват на истината. Аз отричам идеята на експеримента, търсенето в сферата на изкуството. Всяко едно търсене в тази област, всичко, което помпозно се нарича „авангард“ – всичко това е просто една лъжа.
Никой не знае какво е красотата. Мисълта, която хората развиват за красотата у себе си, самата идея за красотата се променя в хода на историята заедно с философските претенции и с развиването на човека в продължение на собственият му живот. И това не ме кара да мисля, че красотата всъщност е символ на нещо друго. Но символ на какво тогава? Тя е символ на истината. Говоря не в смисъл на противоположността „истина – лъжа“, а в смисъла на истинността на пътя, който избира човека. Красотата (относителна, разбира се), през различните епохи свидетелства за нивото на съзнанието, което хората от дадената епоха признават за истина. Имало е време, когато тази истина се е изразявала чрез образа на Венера Милоска. И, разбира се, всички женски портрети на Пикасо, да кажем строго, нямат ни най-малко отношение към истината. Тук става дума не за красивостта, не за нещо красивичко – става дума за хармоничната красота, за спотаената красотата, за красотата такава, каквато е. Пикасо, вместо да я прославя, да се опита да я прослави, да я сподели, да я увековечи, е действал като нейн разрушител, опорочител, унищожител. Истината, изразена посредством красотата е загадъчна, тя не може да бъде нито разшифрована, нито обяснена с думи. Но когато едно човешко същество, една личност се окаже изправена пред тази красота, когато се сблъсква с нея, тогава усеща нейното присътствие, дори това да се изразява в настръхването на кожата му. Красотата е сякаш чудо, свидетел на което неволно става човекът. Там е цялата работа.
Струва ми се, че човешкото същество е създадено, за да живее. Да живее на пътя към истината. Ето защо човекът твори. Донякъде човекът твори по пътя към истината. Това е начинът за съществуване, и въпроса за творчеството („За кого творят хората? Защо го правят?“) е въпрос без отговор. Наистина, всеки художник има не само собствено разбиране за творчеството, но и собствено питане за него. Това се връзва с нещата, за които говоря в момента, за истината, на която помагаме с малките ни сили. Основополагаща роля тук играе инстинктът на твореца. Художникът твори инстинктивно, той не знае защо в даден момент прави това или онова, пише конкретно за това, рисува конкретно онова. Едва впоследствие той започва да анализира, да намира обяснение, да мисли и да достига отговорите, които нямат нищо общо с инстинкта му, с истинската нужда да създава, да твори, да изразява себе си. Донякъде творчеството е израз на духовното същество на човека, което се противопоставя на физическото такова, творчеството като че ли е доказателство за съществуването на тази духовна същност. В полето на човешката дейност няма нищо, което би било по-неоправдано, по-безцелно, няма нищо, което би било по-самостоятелно, отколкото творчеството. Ако от човешките занимания се премахне всичко, което е свързано с извличане на печалба, ще остане само изкуството.
Съзерцанието за мен е най-вече това, което поражда художествения образ, или мисълта, която ние изграждаме в себе си за този образ. Всичко това е строго индивидуално. Художественият образ, смисълът му могат да произлязат само от наблюдението. Ако не се основаваме върху съзерцанието, тогава художествения образ се заменя със символ, т.е. с това, което може да бъде обяснено от разума, и тогава такъв образ не съществува – понеже вече не отразява човечеството, света.
Истинският художествен образ не трябва да изразява само търсенето на нещастния художник с човешките му проблеми, желания и потребности. Той трябва да изразява света. Но не света на художника, а пътя на човечеството към истината. Простото усещане на контакта с душата, която е някъде тук, над нас, но в същото време и тук – пред нас, живееща в произведението, е напълно достатъчно то да бъде оценено като гениално. В това е истинския печат на гения.
Имало е време, когато можех да спомена хората, повлияли върху мен, които са били мои учители. Но сега в съзнанието ми се запазват само „персонажи“, наполовина светци, наполовина безумци. Тези „персонажи“ може би са леко обсебени, но не от дявола; това са, ако може така да се каже, „божиите безумци“. Сред живите ще спомена Робер Бресон. Сред починалите – Лев Толстой, Бах, Леонардо да Винчи… В края на краищата всички те са били безумци. Защото те не са търсили абсолютно нищо в главите си.
Те не са творили с помощта на главата си… Те и ме плашат, и ме вдъхновяват едновременно. Абсолютно невъзможно е да се обясни творчеството им. Хиляди страници са изписани за Бах, Леонардо и Толстой, но в крайна сметка никой не е успял да обясни нищо. Никой, слава богу, не е успял да намери, да се докосне до истината, да докосне същността на творчеството им! Това за пореден път доказва, че чудото е необяснимо…
Свободата, във висшия смисъл на понятието, особено в художествения смисъл, в смисъла на творчеството – не съществува. Да, идеята за свободата съществува, това е реалност в социалния и политическия живот. В различните страни и региони хората живеят, имайки повече или по-малко свобода; но има и свидетелства, които сочат, че и в най-чудовищните условия е имало хора, притежавали нечувана вътрешна свобода, вътрешен свят, величие. Струва ми се, че свободата не съществува като избор: свободата е състояние на душата. Например социално или политически е възможно да бъдеш съвършено „свободен“, и въпреки това да загиваш от чувство на ефимерност, затвореност, липса на бъдеще.
Относно свободата на творчеството – за нея изобщо не може да се спори. Нито едно изкуство не може да съществува без нея. Липсата на такава свобода автоматично обезценява художественото произведение, защото му пречи да се изрази в най-прекрасната си форма. Отсъствието на тази свобода води до това, че произведението на изкуството, въпреки физическото си съществуване, не съществува наистина. В творчеството ние не трябва да виждаме само него. Но за съжаление, през ХХ век господства тенденцията, при която художникът-индивидуалист, вместо да се стреми към създаването на произведение на изкуството, използва последното за изтъкването на собственото си „аз“. Произведението на изкуството изразява „аз-а“ на създателя му и се превръща, така да се каже, в рупор на дребните му претенции. Знаете го много по-добре от мен. Пол Валери много е писал за това. И обратното – истинските художници, даже повече – гениите, са робите на дарбата, която притежават. Те дължат тази дарба на хора, на които са били избрани да служат и да ги хранят духовно. Това за мен представлява свободата.
Превод: Дмитрий Ягодин
Снимка: tarkovsky.su
