Каролин Ламарш е съвременна белгийска писателка, авторка на шест романа, първият от които – „Смъртта на кучето“, й носи най-престижната белгийска литературна награда „Виктор Росел“. Пише също разкази и стихове. От 2014 г. е член на Кралската академия за френски език и литература.
Героите на романите и разказите й са хора, неподчиняващи се на обичайните представи за човешки норми и подвластни на трудно споделими, а нерядко и патологични влечения.
Книгата „Столетницата“, която издателство СОНМ предлага, включва разкази за неудовлетворението на съвременния човек от живота и любовта; предателството и изневярата; безмълвното страдание, причинено ни от другите често по непонятни причини и причиняващо травми за цял живот; детското страхопочитание пред четирите стихии.
Столетницата. Превод от френски: Красимир Кавалджиев. Художник на корицата и илюстрации: Борис Праматаров. Издателство СОНМ. 2016 г.
Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на Европейския съюз.
Островът
Те дълго вървяха из центъра на града. Елза купи два чифта шорти – сини за голямата, розови за малката – и по една книга на всяка. Показа им стария китарист, който стои в галериите и когото минувачите възнаграждават с монети от двайсет или петнайсет франка, дори и с банкноти от сто, с преливащо от признателност сърце за всички тези весели мелодии. После тя ги заведе в „Макдоналдс“. Предпочетоха да се качат на горния етаж и се настаниха с хамбургерите и кока-колите си пред оцветен като витраж прозорец. Знаме с инициалите на заведението закрива част от зрителното им поле. Когато бризът го подмята надясно, виждат седнало на тротоара босоного мургаво момченце с тенекиена кутия пред него и надпис върху картон на коленете му. Отгоре не може да се разчете посланието. Детето е толкова мръсно, че по лицето му се различават кафяви ивици. Елза си спомня афиша, който бе прочела разсеяно тази сутрин в хлебарницата. Беше обява за сказка относно „кожния капитал“ с безплатна демонстрация на козметични продукти. Тя обяснява на дъщерите си, че начернената физиономия е част от кожния капитал на всяко улично момче и че точно това се изтъква на преден план, когато то не знае да свири на инструмент или да пее, за да привлече публика. Тя смята, че е хубаво да отвори за такива реалности очите им на материално задоволени момиченца. Точно затова разходката в центъра на града се оказва възпитателна, когато живееш в жилищен квартал, който прилича на чисто село с добре поддържани пътища. Освен това – мисли си Елза, като гледа как дъщерите й си изяждат хамбургерите – те бързо изпитват състрадание. Ето защо тя поставя по една монета до чашите им. „Не забравяйте да ги дадете на момченцето, когато си тръгнем!“
Две маси по-нататък седи дебел младеж с изпъкнали очи. Храни се, без да поглежда никого. Елза се пита какви ли мисли могат да се крият под тази грамада лой. Предполага, че там, където се намира – срещу втория прозорец, – той също може да забележи малкия просяк и знамето, което се вее като платно преди отплаване. Но той гледа само хамбургера си. Или по-скоро го гледа, без да го вижда, изцяло погълнат от акта на ядене, в което явно влиза и нещо като мрачно презрение или отчаяние – да не виждаш, да не усещаш мирис, да не вкусваш поради затвора от мас, в който се намираш – или поне така го тълкува Елза от личен опит, както си мисли тя, тъй като в юношеството си също позна булимията и тази сива омраза към света. Но точно в този момент нищо не си спомня или си мисли, че паметта вече не е пречка. И й се струва странно, че може по този начин, като много добре знае каква е била, изведнъж да получи сетивна амнезия, да не може да преживее отново някогашните чувства и да бъде принудена да си въобразява само отчаянието, както един ден някой си е наумил да сложи сплескана кайма в меки хлебчета или да вгради витраж в прозорците на „Макдоналдс“. Залива я вълна на доволство при мисълта, че миналото би могло да изчезне бързо като хапките от погълната без финес храна. Сега разбира защо изгори писмата на поета. Всичко изчезна толкова бързо, купчинка пепел, изстинала още на мига. Мисли, че добре е направила, защото вече няма смисъл да си спомня за този мъж. Ще дойде ден, когато няма да й остава нищо друго, освен да си въобразява всичко случило се, сякаш това същество с огнени очи, с овехтял костюм на пенсиониран служител никога не я бе заговаряло в чаения салон, където тя си почиваше от целодневното тичане, сякаш не беше седнало свойски до нея и не бе започнало да й чете свое стихотворение, сякаш тя не бе отстъпила пред чара на думите му, не бе приела да се видят и да получава писма от него без знанието на съпруга си, просто като приятели. Писмата бяха невинни и в тях се говореше за вкуса на въздуха и за звука на дъжда, за Верлен и Гарсия Лорка, а после и други стихотворения, величаещи Жената, ролята й на муза, вдъхновителка, лъчезарна съветничка.
Тази авантюра навярно е била просто мечта наред с други мечти, повечето от които все още предстоят и биха могли да се пръкнат всеки момент откъдето и да е – от погледа на дете, от чаша кока-кола или от парче шарен витраж. Да – въодушевено си казва Елза, – аз съм завод за мечти… И в същия миг се пренася мислено в един дефект на витража – балонче въздух, получило се по невнимание в стъклото. Гледа го, без да премигва, доста продължително, докато й припари на очите. Тогава извръща поглед и цялото помещение й се явява в червено. Очите на момиченцата изглеждат кървясали, сякаш се виждат на снимка, направена със светкавица, и храната е червена, червени са салфетките и пластмасовите прибори. За миг Елза се възхищава. После тъгата я залива като вълна. Поетът й пишеше с червено мастило. Сигурно не е достатъчно да се пренесе в стъклено балонче, за да може да мечтае на воля и по този начин да забрави тази калиграфия с цвят на прясна кръв, а по същия повод и червената рокля, която носеше в деня на изнасилването.
То се случи, когато епистоларната им връзка достигна връхната си точка. Един ден, както Елза се разхождаше по слабо посещавана алея в градския парк в очакване на часа, в който дъщерите й щяха да излязат от училище, от храстите изскочи непознат с качулка и с нож в ръката. „Не се съпротивлявай, не викай!“ Той опря върха на ножа във вратната вена на Елза и я замъкна до усойна падина, където я накара да се съблече. С разтреперани крака тя свали червената си рокля и легна под заплахата от ножа. Чувстваше, че обезумява като бичуван кон, застена лудо, мяташе глава наляво и надясно, устата й се пълнеше с пръст и шума: „Махнете ножа… ножа…“ – тази молба излизаше безспир от устните, от гърлото, от корема й, непрекъснато, през цялото време, докато оня…
Да забрави. Да излезе от този витраж, да се пренесе на улицата, да следи тълпата с поглед, да се остави тя да я накъса на съвсем мънички парченца от лица, коси, ръце или колене. Там – магазинче, наредени на закачалка дрехи до входа и жени, които ги опипват, откачат. Толкова успокояващо, толкова банално. Да си купи нещо, с което да привлича погледите – така си мечтаеше някога. Но вече не. Напротив – никой да не я забелязва, мъжките погледи никога повече да не се спират върху нея, а върху дъщерите й, толкова красиви с пълните си устни и тъй гладките си коси. Прехвърлилият шейсетака поет проявяваше нечувано постоянство в желанието си за жени. За нея обаче всичко това беше приключило. Тя гледа през прозореца без емоция този град като толкова други, не особено оживен, с просяци, проснати в същите пози като навсякъде другаде. И все пак тази улица не е коя да е. Елза неведнъж се е разхождала по нея в компанията на поета, така невинно, все едно е била с родния си баща. Поетът не я докосваше. Едва я целуваше по бузата като съученичка или като кротко дете. Но обичаше червената рокля.
– Мамо? Какво прави малкият просяк?
– Нищо, чака.
– Надзираваш го, а?
– Много добре виждаш, че го надзирава – казва голямата на малката, която рисува по масата с потопен в кетчуп пръст.
Елза се обръща отново към прозореца, свежда поглед с едно-единствено желание – да се самоунищожи в подвижното сърце на тълпата, да се отдаде на блаженото разпръскване, при което миналото избягва под краката на минувачите като вода под земята, да направи така, че тази конкретна улица да заприлича на която и да е друга улица в който и да е друг град и дори да се влее в морето като устремена към залязващото слънце река, докато хамбургерите и знамето, чашите и пластмасовите прибори и дори парчетата от витража отдавна са потънали с фасадите и паважа, клиентите и минувачите… Облегнала чело на стъклото, Елза диша методично, за да придаде ритъм на въображаемия марш: устремена към откритото море, към слънцето на забравата.
Точно в този миг слънцето се дави. Като на пощенска картичка. С изглед точно от устието на река, вълните и залязващото слънце: парче картон, което се е сгърчило, както и всичко останало в аутодафето, заместващо ритуала за прогонване на зли духове. На гърба, думи с червено мастило. „Реката се влива в морето. Вятърът се задъхва и бяга, виновен за безредието на плажа…“ Елза стаява дъх, зазяпва се глупаво в оловните фуги, които очертават витража. Никакъв образ, никакъв блян не убягва на поета. Мощта му не се е разпиляла с прахта от буквите му. И днес още Елза се дави в това алено мастило, изпълващо дробовете й и дори въздуха, който диша. Къде да избяга? Няма бразда в паважа, няма частица от кожата й, няма гънка от дрехата й, няма жилка от паметта й, която да не съдържа червено, която да не таи спомена за изнасилването и за поета.
Да се върне на улицата, да съзерцава отново цвъртящото човечество, вървящото човечество. Потокът излизащи от учрежденията хора се е сгъстил. Бодро напредващата неразличима маса привлича погледа само към една много бяла точка, която се люлее като ладия на гребена на вълните: забулена мюсюлманка с безгрижна походка. Да се скрие зад булото й, да се пренесе мислено зад този успокояващ екран, да гледа улицата през много тънък процеп, да вижда, без да я виждат, да крачи защитена… Защо не забулят всички жени? Защо не им дадат тази укрепваща илюзия, докато се излекуват от любовта, докато се уморят от нея, докато остареят? Да умре забулена. Изведнъж при тази мисъл Елза се чувства по-клета от всякога, дишането й се учестява, сухите й устни се допират до стъклото като до въображаема превръзка на устата. Мъжът от парка. Той имаше качулка и също виждаше, без да го виждат. Елза видя само суровите му, светли очи под безцветните вежди.
Да убие спомена, да затвори клепачи над улицата, да се гмурне в абсолютния мрак, колкото и трудно да изглежда това. Елза притваря очи. Знае, че това ще продължи само миг, защото момиченцата няма да закъснеят с въпросите си и тя ще трябва да им отговаря. Но знае, че един миг е достатъчен, за да се потопи бързо и надалеко, там, където никой няма да я намери, към вълшебно място, на което имаше навика да ходи в детските си блянове, когато не можеше нито да плаче, нито да вика, защото трябваше да бъде светлинка за другите, да сияе до изнемога. Тогава викаше на помощ Острова. С всичките си палми, с всичките си криле на птици, с всичките си храбри гигантски лъвове Островът погребваше тъгите и страховете на детето в нея.
Със затворени очи Елза призовава Острова, палмите му, шумящи като ветрила от пера, каквито държаха в ръцете си слугините на Фараона в илюстрованата Библия. Но Островът вече не отговаря на зова й. Елза вижда само изнасилвача, платнената му качулка, стиснатия в юмрука му нож, голите му крака с изпъкнали мускули, гащетата му, които той изсули набързо и отхвърли с крак. Тя чувства този мъж в себе си, вижда студения му поглед, синия му поглед в процепа на маската, после картината се замъглява, възстановява, връща се към нея. Отново някой прониква в нея, рязко и бързо, сега мъжът е с огнени очи, с очи на баща, на господар, които не мигат и я гледат с нежност и възхищение. Поради каква метаморфоза поетът я кара да плаче под него и да вика „ножа… ножа…“, пълнейки устата й с пръст? Той се смее с бурния, чист смях на човек, никога недокосвал жената, която си е избрал за муза, очите му я поглъщат, озарени и упорити, а вместо хладно оръжие ръката му стиска свитък писма, пращящи от червени букви, любов към изкуството, сливане на противоположностите, единение на душите… Ах, неустоими думи, семе на бъдеще, чийто ценен канал е жената, думи, които отварят, изгарят – опияняващ, поглъщан без мярка елексир! Поетът се смее, а незаетата му ръка опипва в търсене на нещо друго. Сега може би я прониква с въглен, от онези, с които обича да илюстрира творбите си, и половият орган на Елза става мазен и черен, и нежен. Тогава поетът хваща четка за рисуване и я потапя в това навъглено леговище, после я полага върху лист хартия и изписва първите думи от стихотворение. Откъснат от Елза, сега той пише, понякога протяга ръка и без да я поглежда, съсредоточен като занаятчия, потапя четката си в нея, взрян в хартиения лист. Но изведнъж хвърля четката и започва грубо да възбужда Елза. Напъхва в пламналото й влагалище всевъзможни инструменти, пера, ножове за хартия, моливи, писалки, телбодове, ножици, които режат, разкъсват, разбиват стените на Елзината утроба, насичат я във всички посоки, проправят си път към жизнените органи, вибрират в унисон, събират се и като свредел се изкачват към сърцето, към белите дробове. Не й достига въздух, иска й се да умре, докато той я гледа втренчено, мислейки си, че тя най-сетне ще извика, но нищо не излиза оттам, вие много добре знаете, поети, жените нищо не казват, научили са ги да мълчат, да се оставят да правят с тях какво ли не, светлинки, сияещи от щастие, че са избрани, обитавани от безмълвни умолявания. Устата ми е затворена, очите ми блестят, усмивката ми казва, че всичко ти дължа, поете, че си ми господар завинаги, че се влудявам от благодарност пред хилядолетния ти гений, докато тялото ми се разкъсва отвътре, от долу до горе и от устата до вагината. Като виждаш, че не викам, започваш да ровиш в някакво чекмедже, вадиш стъкленицата с червено мастило, с което ми пишеш. Бавно приближаваш автоматичната си писалка, дебелата си древна писалка отпреди атомната бомба, пълниш я до гърлото и я забиваш в мен като поредното оръжие, бавно натискаш резервоара, който се изпразва откъм перото и този ален балсам прониква, запушва пукнатините, облекчава раните, сега вече съществува само тази топла течност, която ме изпълва цялата, сама ставам това червено мастило, което ти търпеливо впръскваш в мен, то оросява влагалището, стомаха, бъбреците и белите ми дробове, черния дроб и сърцето ми, ръцете, мишците ми, сега вместо тревожно изгризани нокти имам тънки резени от пресни алени бадеми, по законите на незнайна алхимия кръвта се заражда на върха на пръстите ми и протягам ръце към теб, поете, за да видиш какво направи с мен, какво направих аз с твоето мастило и изведнъж се извивам назад, устата ми се деформира и от нея се изтръгва непознат за мене вик, откъснат от мен, запратен в дърветата, небето и лицето на непознат мъж в безлюден парк в часа, когато децата чакат с радост звънеца, обявяващ края на учебния ден.
Извика ли някой? Елза отваря очи и открива заведението в същото положение, в което се е намирало, преди тя да заплува към Острова. Дъщерите й довършват хамбургерите с допрени към бузите мигли, с лъщящи от кетчуп ръце. Дебелият младеж си бърше устата. Елза подбутва чашата, хамбургера си. Вече нито й се яде, нито й се пие. Просто й се иска да разтвори крака, да зине с уста и да извика в лицето на света: „Вижте! Вижте какво ми направиха…“ И всички щяха да видят, всички освен момиченцата, които тъкмо ще са отишли да дадат монетите на малкия просяк. Дебелият младеж ще спре да яде и също ще погледне, и изведнъж ще придобие чертите, точно чертите на полицейския началник и ще каже, както се казва в такива случаи, едва вдигайки нос, с процеждащ се между полузатворените клепачи поглед: „Изпитахте ли удоволствие? Това е необходимо да се знае в полза на разследването“.
