Oт Макаронов
Доктор Денев и доктор Иван Петрович Павлов са надвиснали над мен и ме заслепяват с огромна лампа (познавам ги само по гласовете), а аз самият съм завързан за маса с дебели и тежки кожени колани и ме изпитват какво знам за Уилям Джеймс и функционализма. Разбрали са се на всеки грешен отговор да ми махат по един мозък, примерно, като започват от главния към гръбначния. Освен това аз всъщност не съм аз, а съм жаба.
Ужасен от случващото се примигвам за секунда и отваряйки очи се озовавам при Карл Густав Юнг на удобна кушетка с красив изглед към швейцарските Алпи, който въодушевено анализира всичко това, енергично кимайки и водейки си записки.
Пак мигвам и този път се събуждам и разбирам, че аз самият съм Юнг – това ме води до тежка депресия, петдневен алкохолен делириум и измислянето на колективното несъзнавано. После обаче се оказва, че и това е сън и че аз всъщност съм… Котка!
И разбирайки това осъзнавам, че изобщо всичко това е нямало как да случи понеже котешкият ми мозък не е способен на такива сложни познания и логически връзки и заспивам отново за около 10 часа, разбира се върху любимата възглавница на стопанина ми.
След което изненадващо се събуждам в апартамент с огромни прозорци в стария град на някоя хубава европейска столица, може би е Прага.
„Боже, какво взех снощи? … И изобщо снощи ли беше?” – се запитвам на глас, оглеждайки себе си и наоколо.
Виждам захвърлена кутия цигари на пода и паля една (за закуска), защото какво по-твърдо захващане за реалността от това? В това време от кухнята се чува шум, който ми напомня, че все пак имам и кухня и който малко ме стресира (или обнадеждава?), защото единственият шум в живота ми обикновено е дрънченето на празните бутилки бира по пода в 4 часа през нощта (да, благодаря на Буковски). Та така стресиран (или обнадежден?) тръгвам натам, потърквайки очите си и стремейки се да не залитам чак толкова. Удрям се в ъгъла на леглото, но не ми прави впечатление, защото сетивата ми са алкохолно притъпени от … нали беше снощи все пак?
И въпреки че доста решително се поклащам в избраната посока, опитът ми е сравнително неуспешен, тъй като умишлено поставена бутилка-капан (поне така си мисля падайки), се изпречва на пътя ми точно на прага на кухнята.
Падам на пода, удрям си носа, изпсувам по сръбски на ум, поглеждам към кухнята и виждам моята любима карирана риза съблечена, измачкана и захвърлена пода. Пропълзявам пъшкайки към нея, но точно в тоя момент в ъгъла на перцептивното ми поле, съвпадащ с края на кухнята, виждам нещо, което няма как обективно да е там, защото от последния път, когато съм я видял е минало толкова много време, както и много дъжд, сняг, паднали листа, водка, текила, ром с кола, ром с водка, целувки с тази, целувки с онази.
А всеки знае, че мине ли толкова време, нещата започват да изглеждат като миражи от някакво измислено минало.
„Мамка му, няма как да си тук, няма как!” – твърдо си казвам аз, защото това наистина е така.
„А всъщност дали?” – се обажда вътрешният ми глас, който също иска да стане герой в тази случка.
Мигам профилактично няколко пъти, НО явно в разрез с целия Вселенски Разум, право срещу мен седи тя. Захапала е слънчево жълта ябълка, от ония, които знам, че толкова обича и каквито винаги държа на една стара поставка у нас, и ме гледа право в очите с онзи едновременно пронизващ и топъл поглед (да, само тя на тая нещастна и обикновена планета има такъв невъзможен поглед) и следи с интерес всяко мое движение. Ах, тоя поглед, този неин специален поглед, резервиран само за мен, който подсказва колко безсмислено е всичко друго и който е по-чист от всичко наоколо и със сигурност от всичко, което съм аз… и все пак само за мен.
Силно сграбчвам масата с двете си ръце и едвам събирам последните остатъци от сила на тялото си, за да се изправя. Чувствам се безсилен, безтегловен… безметежен. За момент се заслепявам от слънчевите лъчи, които имат щастието да се прокрадват през косите й и същевременно игриво да променят цвета им по специфичен начин (да, още една нейна свръхестествена способност).
И точно тук бъдещето изведнъж решава да се раздвои, а може би разтрои или в съвсем в неговия ексцентричен стил да се разчетвори. Ето две от възможните линии:
Продължение а) вътрешният ми глас крещи истерично и усилено ми бие шамари да се събудя, защото снощи пиян и надрусан, и гневен на себе си съм захвърлил някакви стари листа, хартии и карирани ризи в печката и съм пуснал всичките й нагревателни опции, и тя се сега отмъстително се кани да избухне и да ни затрие и мен, и вътрешния ми глас, който обаче няма никакво намерение да прекрати участието си в тая и евентуално други истории.
Или
Продължение б) в този скапан свят понякога се случват и чудеса и едно от тях е фактът, че тя, аз самият и всичко наоколо сме реалност. По-реални сме и от трети инфаркт даже, което е доста показателно за солидността ни в пространството.
Всъщност като се замисля, което не си позволявам често, май с нея сме единствено истински, когато сме заедно, всеки плувайки в очите на другия. „Твърде хубаво е, за да е истина” – си казвам може би на ум, а може би и тихо на глас. Страх ме е да я докосна. Ами ако изчезне?
…
Резултат:
След неведоми логически размишления и експресни консултации с професионални сценаристи, Бъдещето си избира вариант б) и всичко все пак се оказва истина; аз се чудя дали да не припадна за известно време от напрежение, защото в главата ми бумтят и се премятат толкова много неща, които имам да й кажа и се страхувам да не би да имам само твърде малко време преди за изчезне: примерно как съм се правил на писател през всичкото то време и че винаги съм имал толкова много думи за нея и нито една да я замести.
Но дори да имах цялото време на света, нямаше да й кажа пак нищо, със сигурност нямаше да кажа как цялата ми Вселена беше пълна с нея. Сетивата ми редовно и коварно ме залъгваха, че всяко красиво и шарено момиче на улицата е тя, макар и да знаех, че това е невъзможно. Тя беше далече, но въпреки това дори апартаментът ми беше изтъкан от нея. Често я виждах в колекцията си от музикални плочи, които сърбам, щото съм тъп сноб. Всичките й любими групи са там, дори тези които не харесвам, но въпреки това не изхвърлям. Виждам я и в цвета на кухненската маса, който ме влудява, но не мога да пребоядисам, защото, по дяволите, ми напомня за цвета на нейните очи.
„Разбира се, че няма да й го кажа”, подсещам се на ум, а там вътрешният ми глас мълчи многозначително (може би дори укорително), „защото знам, че тя непременно го знае и без да й го казвам”, припомням аз на вътрешни си глас и затова просто пристъпвам към нея, позволил си дори усмивка, макар и изглеждащ ужасяващо и съм твърдо решен да я прегърна силно и тя да ме прегърне силно, пък ако ще и взаимно да си счупим ребрата…
Само че отново се спъвам, не, не се спъвам, ами направо пропадам в „какво, по дяволите, е това?!” – крещя, но нищо не излиза от устата ми, само ехото на картини и звуци кънти в главата ми…
И тук Вътрешното бъдеще, което е аналогът на моя вътрешен глас, само че за Бъдещето, се намесва и времето се превръща в спирала – не, не в спирала, по-скоро в засмукващ водовъртеж и ето аз пак съм котка върху красива и мека пухена възглавница, и пак съм Юнг в Апите, и пак сънувам, и пак съм буден, и пак съм жаба на операционна маса и скалпелът на един много симпатичен брадат и със сигурност руски хирург (познах го по дъха на водка с картофи)едновременно стремително и някак нежно се насочва право към мен и мозъкът ми и тогава…
***
Край, затваряме гещалта
…
„А дали е така” – тихо се прокрадва от някъде в пространството познат глас.
