Разказ от Мирослав Христов
Какво ли остава на един човек прекарал толкова време на небето?Възрастният мъж крачеше около автобусната спирка и хвърляше съсухрени парчета хляб на гълъбите.
Той беше бивш самолетен пилот и живееше в мазето на един от близките блокове.
Запознах с него в един дъждовен ден, когато и двамата се скрихме под навеса на спирката. Разказа ми живота си, така както само някой, който е паднал от небето, може да го направи. Авиокомпанията го съкратила, изгубил жена си, както и спестяванията, продал апартамента, а парите дал на своя син, който изчезнал малко след това.
Една история за приземяването, докато чакахме дъждът да отмие миналото и да ни изпрати в обратно в ръцете на облачното настояще.
Преди да се разделим му купих кутия цигари.
На следващия ден го видях отново, но този път на централна улица, ровеше в контейнер. Поздравих го, а той ме погледна с неразбиране, сякаш не ме позна. Когато му припомних, той се усмихна и ми подари кутия кибрит, за да сме квит. Тръгнахме заедно надолу по улицата към църквата „Св. Седмочисленици”. Закъснявах за среща с момиче, с което се бяхме видели само веднъж, на тъмно и замъглено място.
Денят беше ясен, слънчевите лъчи осветяваха градската реалност като малки прожектори провесени от покривите на високите сгради. Двамата със стареца мълчахме и попивахме лъчи надежда от възцарилото се спокойствие. Не му споделих, че като малък си мечтаех някой ден да стана пилот на самолет. Не беше нужно. Споделянето на детски мечти нямаше да промени плавния ни ход. Вероятно щеше да го забави.
На една от преките мъжът се спря и погледна към един от горните етажи на близката сграда.
– На времето живеех ето там, с цялото си семейство – каза той.
Стар балкон осеян със саксии червено мушкато. Една жена се беше надвесила над нас и изглеждаше така сякаш всеки момент ще се стовари отгоре ни.
Всяко падане от високо е една нелепа смърт.
Смисълът на цялото изкачване се губи в момента на падането, когато за частици от секундата съзнанието разбира, че е било измамено.
В градинката пред църквата имаше поклонение пред останките на човек, който се казваше Икарус. Шофьор на автобус, блъснат от тежкотоварен камион. Малцината опечалени стояха неподвижни пред входа на църквата, като че очакваха чудо. Някой спомена, че е пътувал към депото в Надежда.
Мъжът се изгуби от погледа ми.
Тя още не беше пристигнала, затова се настаних на единствената пейка изцяло огряна от слънцето. Последната от редиците в дясно, ако гледаш откъм църквата.
Дали се бяха стопили крилете му? За разлика от бившия пилот, посоката на падане е била точно обратната. Той е паднал, но нагоре, където може би се е сдобил с нови криле. Тези тук, невидимите, не са свършили работа.
Все още я нямаше.
Старецът се върна с пластмасова чашка вино.
– Мъртъвците да погребват техните мъртъвци – каза той.
Разказа ми как веднъж попаднал в турбуленция и вътрешно се молел Бог да прости греховете му. Когато веднъж завинаги се приземил на последната писта, улицата, спрял да се моли. Вече нямало смисъл.
Все още я нямаше.
Молитвата била за наивници. Попитах го дали смята себе за наивен, но той не отговори. Забравил е какъв е бил там горе. Отпи от чашата с вино и каза:
– Мъжът в ковчега е моят син.
Очаквах ли го? Срещи като тази винаги разбулват само началото на една история. Открехната врата, зад която танцуват сенки. Когато образите им се откроят, ни очаква едно ново разбиране, така както само някои истории успяват да ни приземят.
– След като взе парите проигра по-голямата част на хазарт. Отраснал
е такъв, докато съм бил над облаците. Майка му нямаше сили да се справи с него. Тя самата беше вятърничава жена. Горе животът е по-лесен.
– Всичко ли си забравил? – попитах го.
– Почти всичко – отвърна той.
– Какво си спомняш?
– Спомням си, че не си давах сметка колко високо се намирам. Отгоре всичко ми се струваше като една огромна блудкава каша.
Според него вкусът на гравитацията беше горчив и неприятен. Доставял удоволствие само ако го смесиш с малко спирт. Направи последна глътка от чашата и махна с ръка за довиждане. Тръгна отново в посока на църквата.
Тя пристигна. Коляното й беше ожулено.
Подхлъзнала се, докато се качвала в автобуса.
Повече от Мирослав Христов тук
