Кофеинът подрежда моментите на открито. Записвам ги за да оставя следи като охлюв, от които тук-там проблясва по някоя идея. Лондон е в локдаун. Лежерно женен, с колело преминавам през опустелите улици на Канънбъри.
В квартала на ортодоксалните евреи около Стамфорд Хил има повече оживление и аз участвам като зрител. Мъже стоят изправени с лице към стената пред къщите. Наметнали през глава бели шалове. Засичам поглед с един пет или шест годишен богомолец с черно кепе и букли, който нещо се разсейва. Засрамен, че съм го хванал да кръшка от училище той моментално се обръща към стената. В тази общност със свои правила децата изглежда са останали офлайн, доста пощадени от дигитализацията. Бръмчат с тротинетки из квартала, играят на криеница из улиците… Оставям това без обобщения, защото се спускам в Клисолд Парк. Тук са събрани разнообразни, шарени флегми със свободно време за развлечение в затворения Метрополис. Само разстоянието между тях напомня за цялата извънредност. Спирам за да направя няколко щрихи на обстановката.
Достолепен господин се е пипнал като доктор от чехова пиеса с ленена риза без яка, шалче, кръгли очила, сив перчем и води спокоен разговор със себе си. Двойка изпилени алкохолици са заели сенчеста пейка. Жената е толкова слаба, че съществува само в профил подобно на аквариумна риба. Обърната в анфас към мен тя просто ще изчезне. Тези двамата може би някога са били привлечени като молци от Голямата крушка, но са изгорели от блъскане в комерсиалния манталитет на Лондон.
До оградата е паркиран стар бус „Фолксваген“ със сърфистки лепенки. Младите винтидж гъзари вътре са декорирани като „свободни“ хипита с руси кичета. Закупили са някогашните символи на свободата, за да се украсят с тях като със скъпи трофеи. Нещо като кабриото и каскета за 60-годишните им татенца.
Напомнят ми за едни германски растафари студенти, които някога срещах из провинциална Бавария. Бяха готини типове с дредлокс, изяждаха думите на силен баварски диалект, а аз усещах как в душите си всички те преливаха от гордост от ефикасната германска машина. Малко им оставаше преди да подстрижат растите.
Зачитам един фейсбук статус за силата на думите или по скоро за книгите в изолация. Написан е от мастит човек на словото, който днес ми звучи като похапнал котарак с пастет по мустачките. Аз също разсъждавах за прекъснатата традиция пъбовете от няколко века да създават доверие и да лекуват западняшкото отчуждение.
Окончателно приключи редовният джем сешън в един от най –скритите и най- древни пъбове в центален Лондон. Всяка неделя там се събираше група необикновенни джазмени на средна възраст около 70 – тромбон, тромпет, бас, ритъм китара и цигулка. Тромбонистът беше основна фигура представяше музикантите шепнейки, защото явно нямаше гласни струни. Цигуларят винаги беше с бял костюм и два различни чорапа. Изобщо цялата група изглеждаха като част от оркестъра на „Титаник“, която се е спасила на сал и все още не потъва. Ако пъбовете останат завинаги затворени, Англия става един голям концлагер …
Инерцията на тези мъдрости (драматичен начин да кажа че ми липсва наливната бира) е прекъсната от устрема на две деца, които се набират към мен с колела. Отнякъде чувам спокойният, императивен тон на баща им, който ги спира като програмирани. Моменталното подчинение е постигнато без крясъци, без да усетя никаква заплаха в интонацията. Цялата група е с червени каски и бермуди и бавно преминава покрай мен като строго семейство патици.
Поемам отново, защото не мога да открадна повече време за мен от този вторник. В слушалките ми дрезгаво, монотонно и мелодично звучи Heaven на Psychedellic Furs. На добрата поп-музика и отива да е отлежала в сироп от вчерашна мрачна романтика без прекалени сантименталности. След това Спотифай избира парчето Термометър на Изра Фърман.
Съвременния пънкар слага ярко червило, пола и перлени гердани, така че дори баба му да се гордее с неговия бунт. Не правя никакви опити за ирония. Чрез новата музика разбирам за промените в света.
Намерих един изветрял отпускарски спомен записан в телефона ми и го навързвам тук. Аз седя в селски бар с телевизор някъде в Италия и гледам разсеяно стари клипове. На екрана младият Аксел Роуз подтичва с шорти по ръба сцената, както и по ръба на тогавашния свят. Светът в който Аксел Роуз подтичваше наистина свърши, а Аксел също се поду и изкуфя. Всъщност, кой не би се побъркал от цялото това внимание ?
