Разказ от Здравко Станков
Не ме ебе, каза си за пореден път. Седна на пейката пред Макдоналдс, отпусна тялото и усещането за пустота го изпълни. Когато изпадаше в това състояние, той си представяше стар гардероб – тъмен и празен, в който живее старият паяк, носещ гръмкото име Душа. Паякът проскърцваше непрестанно върху сребърните нишки, опънати от мозъка до ноктите на краката.
Скръ-ъц, скръ-ъц, скръ-ъ-ъ-ъц – и така до пълно побъркване.
Единственото, което го омилостивяваше, беше тетрохидроканабиноловият пушек. Сви поредния джойнт пред възмутените погледи на юзърите, които се наслаждаваха на прелестната храна, насядали по масите. Пое благословения дим.
Паякът беше доволен.
Притвори очи и усети необятна пластмасова прегръдка. Стресна се и отвори очи. Беше самият Роналд Макдоналд, който се усмихваше все така кретенски.
Здрасти човече, как я караш? – попита Роналд и му намигна многозначително
Абе, тая тревица я пуша от три месеца и мислех, че съм й свикнал, но…
Здравей, Рони.
Ей, човече! – каза Рони и затегна прегръдката си. – Усещаш ли? Аз съм 100% пластмаса, а ти си от жива плът. Но и двамата лежим под един общ знаменател: и двамата сме мъртви от тяхната гледна точка – и посочи с брадичка към най-близката маса.
Абе, Рони, какъв ти е шибаният проблем?! Остави ме на мира да си се надрусам – сопна му се Човекът-паяк.
Ти си ми проблемът, както и всички останали – отговори клоунът. Тази твърдост между толкова меки тела, толкова лед в милиардите ви литри топла кръв. И какво?! Отъждествявате себе си и живота с чистата смърт, прикрита зад лъскави логa. Убивате живеца под блясъка на евтини пайети. Милионите думи които оставяте след себе си ежедневно оформят една единствена печална дума – нищо.
Скръъъц, каза паякът.
Мислите, че като трупате и трупате, се осъществявате и отъждествявате?! – продължи Рони – О, Майя! О, света заблудо! Толкова сте жалки, че карате животът да потече в едно мъртвородено, каквото съм аз, носещо името Роналд Макдоналд – захилен клоун, на който реално му се плаче.
Ей, Рони, бейби. Животът за мен е като гангренясала вена на хероинов наркоман. Смърди, тече гной… Всичко е пълна отврат! Суетиш се наоколо и усещаш неспиращата абстиненция и след толкова грозни неща, които си извършил за шибаната доза… Къде се завръщаш? Пак при този гноясал канал. Просто чакам, без да чакам, като куче на автобусна спирка…
Човече, заслужава си, повярвай ми. Една пластмасова нула като мен ти го казва.
Не си заслужава, ти ми повярвай – отсече човекът-паяк. – Стоиш си на шибаната пейка и се лендзиш…
Така е, стоя си, но от толкова мъка около мен започнах да наблюдавам, и сред лайняната река, която се стича около мен, видях малките късчета злато.
Дай ми пример, изкуственяк скапан!
Леко патешката походка на бременните жени, възторга на децата, когато отварят кутийките на детското меню, момента на нощна неонова тишина точно преди да се покаже слънцето и всичко наоколо да запулсира отново…
Така е, но защо осъзнаваме нещата, когато ги загубим? Защо има смърт? Защо децата порастват? – изкрещя Човекът-паяк и заблъска яростно Роналд Макдоналд.
Една невероятно силна ръка го раздруса и той отвори очи. Строго лице със синя фуражка му каза с далечен глас:
Арестуван сте за разрушаване на частна собственост.
