Oт Иво Попиванов
Трябва да съм смел до самозабрава. Да изплувам от дъното и отново да се скрия в морето преди вълната да се разбие в намигането на септември.
Няма друг начин да запазя в Соня малкото останало й уважение към мен. Отдавна вече не мога да намирам неща, с които да съм си симпатичен, но Соня се опитваше много.
Затварям очи и я виждам. Легнала е гола по корем, все пак полага толкова грижи за себе си. Тъмно кестенява с най-различни нюанси по етажите и е като лъвска грива. Никога не съм се излагал повече пред друг човек. Правеше се , че не забелязва. Плакал съм и съм я обиждал през сълзи, а тя ме е гушкала и хапала по ухото.
Сега е на Иванов. Той има още фирми и часовник, който изглежда скъпо и несъразмерно голям. Освен това има много грозна глава.
Отварям очи на ”Парчевич” и отново съм в тръпка. До преди две години си взимах от тук, а сега в асфалта са разлети само ядовете и страха от загубата.
В мъртвия й край е латино бара, сгушен в кварталните котки.
Там провеждат фирмена оперативка, Иванов се прави на добър шеф.
Ще вляза, ще поздравя и ще го помоля да излезем за малко. Той може и да не излезе, но може и аз да не изляза.
Докато ме смачкат, се надявам да получа това, за което съм дошъл. Каквото и да е.
Бих искал да съм Анди Гарсия в ”Нещата, които да правиш, когато си мъртъв в Денвър”.
Дееба, как влезе в корпорацията и им разказа играта, защото са лоши хора.
”Парчевич” през есента. Прегърнал съм я през рамо и съм обхванал дясната й гърда с ръка. Говорим си. Нищо конкретно, само празни приказки и спомени за моята война и малките ни победи.
Влизам.
Обикалям мястото с поглед и ги срещам в най-крайното сепаре.
Соня не е седнала до него. Облякла е черния потник с гол гръб, любимия ми, все едно е знаела, че ще дойда.
Приближавам сепарето и ми е сладко притеснено.
Не съм я виждал от две седмици, не съм и разказал толкова много неща , които преди да си тръгне имаха значение за нас. Соня ме вижда и извръща поглед от мен.
– Иванов, извинявай може ли за момент да излезем отвън.
– Здравей, как я караш пич?, смее се копеленцето нещастно.
– Супер съм батко, трябва да говоря с теб, дай да излезем да не правим тука всичко в кръв.
Доста съм си повярвал.
Един става към мен и замахва. Май мога да избегна удара лесно, но не го правя. Какъв смешник, удря ме в челото, сигурно си е счупил някой пръст.
Хващам Иванов за лицето и го стискам, колкото имам сила. Получавам още някакви удари, но не ги усещам. Мога да му смажа главата, не съм се чувствал по-силен, но го пускам.
А погледът ми се губи в Соня. Все едно не е тука. Отпива от някакъв коктейл, след като така и не можах да я науча да пие водка.
Иванов отива някъде и оставаме само двамата.
Гледам я и пак не знам какъв цвят са очите и, на черно май сини. За пръв път не ми дават да видя в тях. Удрят ме със стол по гърба и падам, не ме боли, но не мога да стана. Гледам я Соня, колко е мила, и колко ми е помагала, и колко ме е обичала и колко пъти е идвала така към мен за да ме целуне:
– Влюбена съм в него и не те обичам.
– Не може да си влюбена в него.
– Влюбена съм.
Зверски удар в бъбреците. Не виждам от болка, но знам, че я целува я и тя му отговаря. Соня сяда на земята до мен, прегръща ме и нежно ми казва на ухото:
– Преди бях влюбена в теб, сега по същия начин съм влюбена в него. Обидно просто е. Сигурна съм, че ме разбираш.
Тръгват си и много я обичам, а една по една звездите падат в морето.
