Все сънувам, че пак ще си запаля цигара, и все някъде по „Симеон“. Тази улица е мой дом.
Една добра улица в един лош град, на който не му пука колкото и да го обичаш или мразиш.
Изваждам глава от ваната, като да съм решил нещо друго в последния момент. Все още ми е премрежено, обличам се и излизам.
Вървя по нея, по тротоара й, по дупките й, по скрилия се дъжд, по кривите лица и разминатите погледи.
Към отдавна отишли си години, приятели, случки, празни разговори на пет бири… и цялата война срещу нищото ни през 90-те.
Вие се като змия през половин София. Тръгва някъде от Западния парк, после покрай реката, през пазара, през отказващия да си тръгне стар град, за да се разбие във вълнолома на „Левски“ и да изчезне като пяна в морето на изгубените дни.
Първо е застинала в повторение. Всяко следващо квадратче е като предишното и времето може да спре, защото няма какво да се случи още 100 години.
Само Лора, която я изгубих като пораснахме, ми разказа, че баща и умрял, а някаква мутра, докато боядисвал колата със спрей, напръскал и кучето й. Сега имало червено петно по муцуната и гърдите, което никой не можел да махне. Разбираме се някой ден да се видим зад блока като преди и не я прегръщам на тръгване, защото едва ли имам право.
В следващия квадрат влизам като чужд, но пак ме приема.
Дърветата й наредени само, засилват усещането, че все е същото и каквото и да правим все става гадно.
Пресичам „Константин Величков“ и в края й побягвам. Вече не правят светофари за ходене.
Панелни пейзажи захлупват и нея, и мене, от всякъде. След малко обаче са разбутани встрани от съборетини, отдавна затворили кафета, части за стари коли, омазани в черно масло майстори и някакви скоро дошли, но тръгнали вече да си тръгват.
Все едно са се захванали по дъното, скрили се под течението.
А свети Николай Нови Софийски почива край тях без никой да знае. Убили го с камъни, но вярата не си дал.
И така се вие, промушва тази улица, за да стигне пазара. Избягали от войни араби и старите търговци, приклекнали до Багдад и Дамаск, пушат с Камю и гледат по паважа в публичните дни.
Донесли са някакъв дух, който продават като жълти подправки за дребни стотинки. А одрани агнета като бели знамена махат от витрините, като все едно са в „Равал„.
Не ги харесват в този град, но оня горе ги пази и тях.
Тука все ми е мърляво, но ми е вкусно. И мирише хубаво. Вкусни са чая, и хлебчетата с кимион, оризът басмати и приказките, с който дойде.
По-надолу с бръсначи си режат брадите и търсят от телефонните будки през километри майки, деца и бащи.
Минавам „Мария Луиза“ и влизам в нов кадър. Стара София – мизансцен. Тихо като морето през август.
Пускам Емо Вълев в слушалките да разказва сърдито за чужденеца и притварям очи.
Защото бил ли си някога млад, старото време е винаги славно.
А тука се скрило като под надлез от дъжд и чака ме сутрин в сряда малко преди да започне поредното работно време за нищото.
Иво Попиванов
Още от поредицата:
Улиците на София: Славни дни по ”Шишман”
Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“
Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“
Улиците на София: Да се застреляш на „Ангел Кънчев“
