Почти всички икони на последната истинска вълна в рока – гръндж музиката са мъртви. С малки изключения, някои от които дразнят мнозина с факта, че са живи.
Най-голямата звезда на Сиатъл днес е Еди Ведър. Някак си успя да се доближи до кофти образа на музикално юпи, който свързваме с Боно, но въпреки това меломаните не могат да го отрекат. Напълно.
Въпреки че не стана „велика рок енд рол история“, той е един от най-постоянните музиканти на съвремието си, като търсенията му минават през различни измерения.
Месианството му обаче наистина е натрапчиво. Лошо впечатление правят и заниманията му с политика и превърналите се в приятелство отношения с Барак Обама.
„Теn“ обаче си остава един от най-великите албуми на 90-те години.
От Калифорния до Сиатъл
Еди Ведър е роден на 23 декември 1964 година в предградието на Чикаго – Евънстън.
Майка му и баща му се развеждат още докато е бебе и той отраства с втория съпруг на майка му, когото дълго време смята за истинския си баща.
Като дете живее в Сан Диего, Калифорния.
През 1988 година става вокал на на фънк бандата Bad Radio. Малко по-късно напуска групата и приятеля му Джак Айрънс, бивш барабанист на Red Hot Chili Peppers, го свързва с група момчета от Сиатъл. Те му пращат свое демо и той пише текстовете за три парчета – „Alive“, „Once“ и „Footsteps“.
След като ги чуват, агентите от Mother Love Bone Стоун Госард и Джеф Амент го канят в Сиатъл, за да го пробват за новата им банда.
По това време те работят с Temple of the Dog по трибюта за Андрю Уууд от Mother Love Bone, който умира на 24 години от свръх доза.
Ведър се включва в проекта като прави дует заедно с Крис Корнел в „Hunger Strike“.
През 1990 година Стоун Госард, Джеф Амент и Майк Маккрийди събират Pearl Jam. Първото име на бандата е Mookie Blaylock – популярен баскетболист. През 1991 година пускат първия си албум „Ten“. Оттогава бачкат непрекъснато.
Еди Ведър е свръх активен и извън бандата с куп саундтраци и соло проекти.
Не се нуждая от наркотици, за да направя живота си трагичен
„Аз съм Еди Ведър и пея“.
„Имах невероятна баба. Името й бе Пърл и по едно време беше женен за идиански вожд. В прекрасна смесица на култури правеше халюциноген мармалад – комбинация от пейоте и други плодове“.
Ведър обаче признава в интервю, че не е пробвал това митично сладко.
„Не се нуждая от наркотици, за да направя живота си трагичен“.
„Да живееш с болка е изкуство…“.
„Когато става дума за грънджа или просто за Сиатъл, мисля, че има една банда, която направи музиката на своето време. Това не бяхме ние или Nirvana, a Мudhoney. Nirvana я представи на света, но Мudhoney бяха бандата и саунда на това време“.
„Спомням си ясно един сън. Имаше една стълба към небесата. В началото стъпалата бяха дебели и здрави и много хора се опитваха да се качат по тях. Аз също се качих на стълбата и докато я изкачвах, тя ставаше все по-тясна и тънка. Най-накрая стигнах до небето, а в далечината виждах друга стълба и Кърт беше на върха й. Двамата си помахахме един на друг и се огледахме наоколо. Нямаше нищо там. Нямаше място, на което да си опънеш палатка, никой не можеше да отиде там. А въздухът беше много гъст и беше трудно да се диша. Тогава с Кобейн се спогледахме и си казахме: „Майната му, хайде да слизаме долу“.
„Понякога, без значение дали го искаш или не, хората те възнасят нагоре и е наистина лесно да паднеш“.
„Никога няма да забравим тази нощ в Торонто…Не, ние сме в Тампа, знаех си“.
„Най-доброто отмъщение е да продължаваш и да се доказваш“
„Звездите не струват“.
„Timbaland не правеше ли обувки? Продуцент! Не го знам“.
„Ако става въпрос за добра кауза, бих свирил за нищо“.
„Пънкът е да казваш, каквото искаш и да не ти пука“.
„Правя музика заради самата музика и съм горд с публиката, която имам“.
„Тези поп песни са почти като таблоидна журналистика. Жалко е, че хората изглежда ги харесват“.
„Шибано странно е. Пишеш за тоя шит и изведнъж се оказваш говорител на шибано поколение. Замисли се… Всяко поколение, което би избрало Кърт или мен за негово говорител, трябва да е много преебано“.
