И се хвана момичето,
здраво
за опашката на лисицата.
А тя, разперила червени крила,
се хвърли в потока на чувствата.
Дали знае, че
между етажите в стратосферата
има много химери.
Една от тях, приела образ,
нежно целува.
Други разравят пръстта
в градината.
Поникват рози с очила.
Тръгват на работа.
Артериални спазми.
Кръв кълни от вените.
Свири линейка.
И вкарват слънцето в
операционната –
самоубийство
от опит.
А над гора от погледи
разкъсала митове
лети лисица.
Човек с чадър,
който дълго я наблюдава,
се превръща.
Това чакат плъховете.
Вкусно желе. Топло минало.
Аз и като гледах
от прозореца,
казах си: „Дано се е хванала по-здраво“.
Но не се надявах.
А един град
бе изпълнен с хладно цвърчене.
Може би нашият.
Пред всяка клиника
тълпи от прилепи.
Открили средство за проглеждане,
получили поглед те, малките,
и се мислят за птици.
Летят с ципите си
засенчват от всичкото
един град.
Може би нашият.
А тя, разгънала
червените си крила,
разпръскваше сместта от прилепи.
И покапаха
жълти капки…
„Не, няма място
за циганска сантименталност.
Поне тук в мойта игра от кубчета“
си каза новият син.
„Те ме мислят за малък.
Но аз видях лисицата“.
През пламъка на обкръжението
като по плазмени стълби
се изкачва пратеникът.
На хибридите.
Стъпалата под краката израстват
все нови.
Докато тойдостигнал височината на земята
пониква трева.
Висока над облаците.
За да види и той червената.
На хиляди капки разстояние.
Един мъж,
просто мъж с розова брада
плаче.
Това е бъдещето.
А тя остана минало.
Но е в сънищата ми.
За опашката й
се е хванало момичето.
5.05.85
