Последни
Home / Литература / Дилян Еленков:DELETE
Дилян Еленков:DELETE

Дилян Еленков:DELETE

Д. излезе на терасата и запали цигара. Замисли се за компютърните файлове, за Word-а, как от нищото се натрупва количество, измерено в байтове. Това ли е креативността, запита се. Явно невротрансмитерите имат свойството безжично да преминават от една черепна кухина в друга, явно не по-различна, електронна кутия. Цигарата бе по-тиха от всякога; вече загасваше.

Като си наясно с целта си, би трябвало да се получава. Д. издуха последната глътка белота в етера, влезе обратно в стаята си и затвори вратата. Седна пред клавиатурата. Няма как да не стане този път, каза си. Първото изречение, винаги е първото изречение. Ако е добро, значи си на правилното място.

Не бе писал нищо добро от месеци. Стресът му идваше в повече. Сутрин се будеше в четири, с подут стомах и неистово желание да повърне. Явно това бе начин да се справи с реалността, след топлата утеха на съня. Преходът бе твърде осезаем и мъчителен. Това продължаваше денонощие след денонощие. Нямаше търпение да стане десет часа, за да отвори първото вино /закон, който сам си бе наложил/, и да седне на писалището.

„Днес ще се получи”, каза си. Друга цигара димеше в лявата му ръка. Първото, което написа, бе:

„Какво от това, има нещо за мен, от новия ден”.

Написа го, стори му се твърде познато и с лоша рима, ала продължи:

„Ще си направя кафе в нейната чаша. Тази, която ми даде на раздяла. Тази, изрисувана в маргаритки – сини и жълти, кротки в същността си. Тя правеше кафето в микровълнова. Беше блудкаво и зърнесто, ала най-хубавото, което вкусвах.” „Гола сутрин”, така ще нареча разказа, каза си. Ала продължението не идваше, беше като бомба, която очакваш да се взриви. Не се взриви. Д. се порови още в мислите си, търсеше помощ, която не дойде. Върна се в началото, маркира текста и натисна DELETE.

Лошо писане, лошо писане, лошо писане.

DELETE е едно от най-важните копчета за писателя. Ако има Силата и Волята да го използва. Много добри романи са написани без да се използва DELETE. Много лоши текстове се появяват, без да се използва DELETE. Това е Богът на писането. Малкото копче, разположено на едно от забутаните места в клавиатурата. Точка в точката. Слънце, обгърнато в мъгла.

Д. отиде до кухнята и си сипа бърза чаша вино, пренебрегвайки правилото си. Върна се. Седна на своя стол. „Може би трябва да започна нещо ново”, бяха думите му, изречени на глас. И започна нещо ново. Направи нов файл на Word. Този път не му даде име. Реши да не диктува съдържанието още преди да се е случило. Остави това за после, когато, по един или друг начин, ще свърши.

Не се получаваше. Беше към 6.30 сутринта, гаденето бе преминало, след 2-3 чаши домашно червено. Разликата бе в това, че чашата с маргаритките бе изпразнена от безалкохолното си и безсмислено съдържание и пълна с вино. Малка и хлъзгава червена капчица се стичаше по ръба й. Това му напомни за нея, за онази нощ, в която тя бързо го прескочи в леглото с ръка между краката, и изтича в банята, оставяща малки червени капчици по пода след себе си.

Реши да нарече новия разказ „Червените демони”. Започна така: „Не бе глътнала всичко, дали поради това или по друга причина ме прескочи в леглото /винаги спях от външната страна/ и се затича към банята. После разбрах, проследих с поглед червените капки след нея, игнориращи напречните резки на паркета. Исках да я последвам, да тръгна след нея, да се гушна в скута й, болезнен и уморен. Не го направих, налегна ме ужасна тъга. Доповръща ми се”.

Д. спря. Прочете написаното. Отпи от виното. Запали нова цигара. Знаеше какво да направи. Маркира всичко и натисна DELETE. Без да броим звука от телевизора, празнота и тишина изпълваха стаята. Каквото и да правеше, каквото и да опитваше, мислите му постоянно гравитираха към нея, особено в ранните часове на утрото.

Новият ден започваше. Д. се сети за сутрешните си занимания и написа това:

„Миенето на зъби е опасна работа. Кръвта, която плюеш сутрин, е единственото, в което истински вярваш и от което се боиш. Този малък червен демон, в който срещаш душата си, тази розова пяна, която те поздравява всяка проклета сутрин”.

Д. спря отново. Не беше толкова зле, но беше време за DELETE. Повтаряше се. Тази кръв, този проклет червен цвят. Бе обладан от него. „Трябва да се измъкна, трябва някак да се измъкна от това”, мислеше си. „Може би да пиша за нещо лилаво, за цвета на смъртта?”. Понеже според Кандински лилавото, а не черното, е цветът на старостта и евентуалната смърт: лилавото, бидейки погасено червено /отстояващо живота/ е цвета на смъртта.

Д. започна нов разказ, озаглавен „Лилавият шал”. Беше за срещата му с проститутка, на която подарил наскоро подарен му лилав шал. Проститутката била много мила и така нататък. Разказът бързо изчезна в небитието.

DELETE.

Д. крачеше нервно из стаята. Отпиваше от виното. Малко по малко забравяше за нея. Седна и се взря в екрана. Огледа клавиатурата. Най-чистият, без прашинка прах, бутон на нея беше DELETE. „Така ли ще играем?”, каза си, и започна така:

„Д. излезе на терасата и запали цигара. Замисли се за компютърните файлове, за Word-а, как от нищото се натрупва количество, измерено в байтове. Това ли е креативността, запита се. Явно невротрансмитерите имат свойството безжично да преминават от една черепна кухина в друга, явно не по-различна, електронна кутия. Цигарата бе по-тиха от всякога; вече загасваше”.

Останалото вече прочетохте.

Господ да пази бутона DELETE.

DELETE.

Д. крачеше нервно из стаята. Отпиваше от виното. Малко по малко забравяше за нея. Седна и се взря в екрана. Огледа клавиатурата. Най-чистият, без прашинка прах, бутон на нея беше DELETE. „Така ли ще играем?”, каза си, и започна така:

„Като мъркаща котка Д. загаси светлините. Протегна се в своето изящество. Същество, съществуващо. Огледа се. Тишината бе завладяла последните следи от лицемерие. Стаята го обгърна. Чувстваше последните хвърлени камъни. Стените го прегърнаха. Цветето в гърдите му разцъфтя. Чувството се прокрадна и се насочи в единствения възможен край. Д. се просегна. Натисна бутона. Тишината се сви в малка, черна и никога несъществувала дупка”.