Бях се разделил с поредната. Поредица от грешки, водещи до това. Харесвах я много, мислех, че тя е единствената. Тогава, по онова време, тя членуваше в някакъв индиански клуб. Наши хора, ама се правеха на индианци, нали разбирате. Ходеха посред лято на Витоша на пау уау /нямам идея с главна буква ли се пише/, за няколко седмици. Носеха си колове и кожи за типита, потяха се в потилници, разкарваха в отделна шатра жените в мензис. И такива работи. Всеки си имаше племе, което е избрал. Не пиеха алкохол. И това хора над 30. Че и повече.
Както и да е, разделихме се. Преживявах го доста тежко. И така стана, че с баща ми и един негов колега отидохме на планина. Рила. Имаме си там едно местенце, доста забутано, без магазини и прочие. Ходя там и до днес. За пръв път отидох 5 годишен. Чувствам го като втори дом.
Пиех едни хапчета. Половината сини, половината жълти. По пътя натам спах в колата, будех се трескав и пак заспивах. При последното си събуждане вече бяхме горе. Обикновено първото, което правим, е да разтоварим багажа. Този път наметнах едно одеяло, кафяво, леко прогризано от полски мишки, и се отдалечих до една поляна, на която се свих и отново заспах. Сънувах я.
Събудих се в ранния следобед. Започнах да събирам дърва за огън. Събрах. Още бе светло и реших да се поразходя. Взех със себе си лулата, която ТЯ ми бе подарила, и малко тютюн. Тръгнах по една пътека, по-скоро черен път.
Вървях така около половин час.
Тогава ги видях. Група мургави младежи, седящи край пътя. Със сигурност бяха по-малки от мен, ала изглеждаха по-възрастни. Отидох при тях. Хей, искате ли да пушим лула, казах им. Погледнаха ме, изненадващо, без подозрителност. Ами добре, казаха. Запалих лулата. На мира, помислих си веднага. Пушехме и мълчахме. По едно време едното момче каза: може ли да дойдеш с нас, тук наблизо живеем, искаме да дадем и на чичо да попуши. Чичо е със счупен крак, допълни. Ок, казах, или по-точно добре, казах. Тръгнахме по един стръмен склон. Горе имаше две-три колиби, направени от греди и найлон, скрепени с ръждясали пирони и сезал. Заведоха ме при чичото. Лежеше на две бали сено. Казаха му две-три думи на цигански, и той посегна към мен и пое лулата. Не бях виждал такова щастие изписано на човешко лице. Дръпна веднъж-дваж, разкашля се, и ми я върна. Благодари. Ами добре, казах, аз ще тръгвам. Добре, казаха. Тръгнах си, ала вместо да продължа разходката, се върнах при бунгалата.
Запалих огъня. Беше късен август и дървата пламнаха веднага. Някои пращяха, явно недоизсъхнали от миналата година. Поседях така. Отворих си бутилка червено вино. Татко и колегата му обикаляха наоколо, занимавайки се с техни работи.
Седях и пиех вино, гледайки пламъците.
И усетих онова присъствие.
Обърнах се назад и се оказах заобиколен от ония момчета. Стояха там и мълчаха, прави. После едно от тях се приближи и ме попита: искаш ли да яздиш кон? Искам, казах. Идвай тогава, каза. И тръгнахме.
Както казах, мястото е доста забутано. Вървяхме вече около час. Момчетата периодично спираха и се ослушваха. По едно време /дори аз/ чухме да бият тези звънци. Или чанове, както им казват. Казаха ми: сега повече няма да говорим. И така, излизайки от един шубрак, се озовахме на поляна, на която пасяха точно 18 коне. Преброих ги, не питайте как. Момчето, с което говорих най-много, ми каза шептейки: ела. Приближихме се до един жълт кон. Без седло. Това е Борко, каза ми. После наметна едно въже през главата му, някак му го прокара през устата, метна се на него и извика: качвай се. И аз някак се качих зад него. Дръж се здраво, каза. Другите момчета се качиха на други коне.
Потеглихме бавно. Явно искаше да види как се държа. Изкачихме няколко баира, по няколко се спуснахме. Явно прецени, че няма да падна, и повтори: дръж се здраво. И заби петите си в хълбока на коня. О, боже. Това нещо излетя. Аз също. Толкова бързо галопираше, че задникът ми изобщо не допираше гърба на коня. С нас тичаше цялото стадо. Усетих, че се хиля. Клони от борове и ели ме удряха по лицето. На завоите се накланяхме, сякаш бях на мотоциклет.
Да, миличка, бях твоя Винету, бях Олд Шетърхенд, бях Танцуващият с вълци, бях Самотният рейнджър, бях каквото се сетиш от твоите приказки.
Това продължи около половин час.
Прекосявахме реки и долини.
Така или иначе, накрая, с всички тези 18 коне /от които три малки/, ме отведоха до моята поляна. Там, край огъня, седяха баща ми и неговият колега, който всъщност беше и шофьорът ни. Едва слязох от Борко. Краката ми бяха омекнали. По вътрешната страна на дънките ми бяха полепнали конски косми. Бях в еуфория. Свлякох се край огъня. Седнах. Искате ли вино, попитах моите нови приятели. Не, ние не пием, казаха. Лека вечер, казаха, и в нов галоп си тръгнаха. След тях остана само тропотът на копита и болката между краката ми.
На сутринта, вече в колата, се спускахме надолу по пътя. И тогава отново ги видях: стояха там, край нас, с вдигнати ръце. Отворих прозореца и им помахах.
Доплака ми се.
Това е, миличка, бях по-близо до твоя искан живот, от когато и да е било, за теб.
