Буч и Виг разговаряха. Топла, влажна вечер. Миришеща на урина. На предсмъртие. На нежелание и смазочно масло. Буч, който всъщност се изявява като Ханс, поде следното:
– Ама снощи Джони как я докара…
– Джони няма вкус. Всички са му еднакви.
– Все пак си я биваше. Издутините й… какво, по дяволите?
Генералогът изтропа, разбръмча и подскочи. Бели фистули потекоха по ръкава. От просяка не остана ръка. Лентата вървеше, ала горното „до” се губеше. Чу се следният трън: т-т-т-рън. Ханс каза:
– Какво ме зяпаш, смазката сложи Индиго. Нямам вина.
– Биваше си я на Джони. На Джони винаги си ги бива, но това не те оправдава. Слизай да видиш какво става. Нещо не е наред. С малко повече късмет, може и да забиеш в някоя. Но като те знам, ще е някоя без крака.
– Все така ми говориш. Писна ми от теб, кучи сине.
– Слизай долу.
Ханс взе многорина. Отмерваше такт в акт, две, три, две, четири. „Все аз, винаги аз, този, който върши черната работа. Защо и той поне веднъж… пет, седем”. Стъпалата се пронизваха. Ханс отключи държателя, сложи предпазителя и се спусна. Стъпките му тежаха. „Мамка му, защо поне ТОЙ не слезе да оправя главите?”. Включи съдържателя. Спря да чува виковете им. Дръпна и спря лентата. Бавно пристъпи на нея. Една крачка, две крачки, подхлъзна се, това е просто отвратително, мислеше си, всички тези крака… толкова много коса, боядисана, все в черно, сякаш не знаят, че никой не иска това… Мислите на Ханс винаги бяха проблем. Ханс беше проблем. Ханс спря, когато чу гласа на Алоро в шлема си: „Спри да се мотаеш, кучко, а оправи проблема!”. Ханс въздъхна. Тръгна по линията. С усилие отместваше парчетата плът. Подхлъзваше се, отново и отново. Започна да се забавя, знаеше, че ако не побърза, ще бъде част от това. Забърза се. Протегна съдържателя и се плъзна. „Не, това не се случва, това не се случва”, повтаряше си. И тогава я видя. Видя я цялата. Защото беше цяла. „Как? Нима?… Защо не е преизползвана? Даже има глава… има глава… ето защо спря Генералогът! Какво по…”.
Тогава Ханс отново чу. Чу я. Беше висок и гърлен писък: „ПОМОГНИ МИ !!!”
И тя повтаряше това.
Ханс не можеше да повярва. „Непреизползвана? И с глава? Дори краката й са там. Какво, по ангелите, се случва? Ти нямаш място тук!”.
„Помогни ми, помогни ми” – гласът беше като глас, гласът беше истински.
Ханс се наведе. Откачи изстропа. Пипна. Дори не му хрумна да я използва, въпреки голотата й. Въпреки краката й. Отдавна не беше виждал два крака на едно тяло. Отдавна не беше виждал едно тяло. И то говореше:
– ПОМОГНИ МИ!
– Хей, Кучи сине, справяш ли се? – високоговорителният.
– Да, всичко ще бъде наред, проблемът… е отстранен.
Ханс го направи. Сложи оразмерителя върху тялото. Положи пръст върху него, каза: „шшшт. Всичко ще е наред, миличка. Бъди цяла, бъди всичко.”
„Ще Бъда, кучи сине, ще бъда всичко”.
С омерзелителя си Ханс включи държателя. Погледна към нея, това тяло, което вече беше ТЯ. „Пожелавам ти успех, миличка, в света, който те очаква, сбогом”. Така каза и така направи. Лентата потегли, измърка; той я наблюдаваше как се отдалечава; същество, слято в душа. Той се обърна и погледна към НЕГО, прие ГО: първо беше крак, след него друг, стомах и съдържание, ребра и дробове, сърце.
– смазката си я бива, а, Джони?
– бива си я.
Буч прегърна вечерта, Виг прегърна Буч, сърце, протопено в нощта.
