Тази сутрин се събудих до теб, ала ти не дишаше. Беше ми обърнала гръб, допиращ корема ми. Ръцете ти образуваха молещ кръст. Краката ти свити и студени опираха пръстите ми. Тези, на моите крака, тоест. Прешлените на гръбнака ти кормеха корема ми. Очите ти бяха затворени /което малко по-късно забелязах, въпреки очакването/, което не им позволяваше да хвърлят отражението си върху мен, освен ако не броим невъзможността на това, отмятайки факта, че напоследък избягваше да ме поглеждаш. Така ли става, казах си, обръщаш гръб, пръцваш два-три пъти, и това е.
Въпреки че ти от изящност не го правеше в леглото, винаги в банята, викайки към мен: „усили музиката”. И аз усилвах музиката. Малка нощна музика. Така или иначе, протегнах ръката си и те прегърнах. Да, беше студена и твърда. По-твърда от мен. Опитах да преместя лявата ти ръка върху себе си. Не успях. Тя здраво стискаше дясната. Тялото ти беше вкочанено. Бавно станах. Погледах те. После отново легнах до теб и те прегърнах. Поседях така. Беше студено. Отново станах. Отидох до кухнята. Повърнах. После излязох на терасата, подишах малко белия въздух; отворих онова шкафче, което ти мразеше, и извадих онзи чук. Взех го. Беше тежък, винаги е бил тежък. Занесох го до спалнята, в ръцете си. Застанах до леглото. Надвесих се над теб. Замахнах.
Първо размазах главата ти. После пречупих китките ти. После глезените. Никога, дори сега, когато не дишаш, няма да ми избягаш, казах си. После стоварих това голямо нещо върху гръдния ти кош. Звукът бе прекрасен, затова го направих отново. И отново. И отново. Маслиненото ти тяло бе неразпознаваемо, дори за мен, след всички тези години. Оставих металната тежест от ръцете си. Легнах до това, което бе останало от теб. Ти бе това, което винаги съм искал.
Лесно смилаема каша, лесно смилаема пихтия. Вещество, което не вижда. Вещество, което не очаква. Веществото на веществата. Тъга, която не намира името си. Надежда, обърнала гръб на щастието. Това – мокрото ти от сълзи лице да опира до моето. Точка в точката. Кости и месо. Изкуството на новия живот. Милата ми, милото ми. Бих преобърнал светове за това. И, като се замисля, го направих.
