Франк погледна масата, като едва събра сили да погледне масата.
– Мразя тази маса – рече той, – Гадна стара маса в къщата ми!
После погледна часовника.
– Проклет да бъде тоя часовник в къщата ми! — рече Франк понеже, нали разбирате, това си беше неговата къща. След мъничко погледът му се плъзна по самото кресло на майка му.
– Това кресло не ми се харесва ни най-малко — озъби се той. — Само погледнете тоя килим, целия прашав и мърсест. Откъде накъде ще съм длъжен да наглежжждам всичкия тоя га-га!ден боклук. Какво съм аз, да не съм роб, че да се дискредитирам пред хората, а те само да ми се хилкат и да ми се подиграват пред цял свят. Как да продължава това, а? Как? Нима трябва да се откажа от собствения си живот, да нямам мой си живот, ами цял живот да се занимавам с поддържането на тая гадна мръсна, скапана, шибана собствена моя къща?
Франк се приближи до своята глуха дърта майчица жена -наа!, която все още преживяваше с него:
– Ами ти какво си се разхилила, глуха стара подметко? Да не са ми малко грижостите и без тебе дето само ми се скътаваш в ъгъла? – Като изрече това, той я събори, а после я ритна в главата с всичка сила.
—Така те се пада, задето само ми се смееш, мръсно старо чудовище!
– Аз мразя тази подметка — каза той, като се усмихна пакостливо на себе си и на нея.
– Ще продам тая съборетина заедно с теб също в прибавка, маменце.
И така, той продаде всичко и напусна страната, и се установи в друга страна, която не му харесваше дори и наполовина, колкото неговата свидна стара къща в Англия с неговата свидна, стара, старомодна многообична майка, която той (Франк) беше изоставил потънала в дългове поради лошата жътва. Което всъщност обяснява какво беше станало.
*Разказът е от изданието „Поезия, проза, интервюта“, превод: Георги Рупчев, Калина Филипова, 1984
