История за окото
Плоската алюзия с Батай е умишлена, но и съвсем погрешна. Веднъж в съня си видях една вилица. Отблясъкът от светлина, който прииждаше от нея, дразнеше едното ми око. Другото беше сляпо. Сляпото, поради излишък на неизползван потенциал, доби с времето чувствителност. От пренебрежението на светлината към него, то се разплака.
Сълзите ги използва като пързалка и се плъзна по тях надолу към самата чиния, където се намираше вилицата.
Зрящото око го погледна и му завидя, понеже самото то беше част от един организъм и просто функция, а окото в чинията беше свободно от тази зависимост.
Целият този процес мина през съзнанието ми. Трябваше да реша – кое око да избавя от мъките. Взех вилицата, забодох я в сляпото око и го изядох.
То разбра какво направих и се разплака още веднъж, този път в стомаха ми. Плака с дни. Непрекъснато.
По кожата ми започнаха да се появяват малки капчици. Коремът ми се поду. Като говорех, от устата ми се изливаше водопад от сълзи. Затова и замълчах.
От мълчанието се надух още повече. Размерът ми стана огромен и изпълних цялото пространство в съня. Ако сънят беше балон, той се спука.
Спука се и се изля в реалността. Като се събудих бях подмокрен. Отвън се чуваше плач на дете. Цялата стая се беше наводнила. Няма да преувелича, ако кажа, че плувах в нея. Ще бъда съвсем точен, ако кажа, че се давех. Стаята се препълни цялата с вода. Водата се изля през прозореца на жилището като сълза. Придружих я чак до долу и се сблъсках с цимента. Точно до детето. То спря да плаче. Завъртя глава към мен. Беше сляпо, но се усмихна и загадъчно ми каза: „Очите са прозорец към душата, ти изхвърча от твоя“.
Събудих се отново. Очаквах да се намеря в леглото си, но за мой ужас продължавах да стоя размазан на асфалта. Смъртта и животът си намигваха.
История за главата
Не беше отдавна, когато главите на хората не се приемаха толкова на сериозно. Това беше и причина животът да не е концентриран изцяло в тях. Ето защо нямаше фаталност при премахването им.
Източната вяра в прераждането е мъглив спомен от тези времена. Човек, както с лекота сваляше дрехите си, с такава лекота го правеше и със своята глава. Изразът „Много си тъп“, не беше обида по онова време, а вид игра, в която слагаш главите на няколко души в боклукчийски кофи и караш да избират коя е тяхната.
Когато някой избере грешната глава му викаш като заклинание „Много си тъп!“ и той заживяваше с нея. Сменял съм огромно количество глави по този начин. Проява на гордост е, ако отбележа, че бях най-добрия в това, но настина аз бях най-добрия. Живял съм с главите на крале, шотландски бойци, леки жени, обикновени овчари и други.
Всеобщата глупост, която добивах по този главоломен начин ме караше да вярвам, че един ден, когато преживея всички глави, ще успея да достигна до мъдрост отвъд глупостта. Разбира се, в онези времена, нещата отвъд глупостта се смятаха за ерес. Човешки закон е, когато някой лети във висините, отдолу друг да се прицелва в него. Така малко-главите решиха да ми скроят номер.
Когато правех поредния си избор в играта „Много си тъп“, решиха да ми дадат главата на един сериен убиец, за която бе обявена голяма награда. Истински бизнес беше тази глава, понеже много пъти я бяха отсичали и продавали. Тази глава позволяваше и по законен път да те убият. Така аз си я сложих и веднага осъзнах с ужас кой съм, а още по веднага озверелите малко-глави ми я изядоха и понеже беше вкусна направиха същото и с останалите части от тялото ми. Труден е пътят нагоре, винаги ще се намери глава, в която да се препънеш и да си счупиш своята.
История за огледалните образи и опасността едното ви ухо да оглушее от тях
Преди години се опитвах да си внуша, че образа, който виждам в огледалото, не съм аз. След дългогодишна и упорита практика успях да отделя само едното си ухо и да го приема за съвсем чужд обект.
По толкова майсторски начин го отчуждих от себе си, че започнах да чувам с него съвсем различни неща от тези, които се случваха в действителност. Отначало чух силен женски вик. След него тишина.
Помислих си, че е било слухова халюцинация, но след няколко дни тишината беше пропукана от някакъв пазарлък. Продаваше се нещо. Наддаваше се за него. Чувам: „Продадено на мъжа със странната захапка“.
Започнах да си водя записки за тази необяснима реч. Отначало си помислих, че тя е откровение от отвъдни светове, но с времето опровергах тази теза, защото ясно се открояваха думите на една прозаична личност. Започнах да водя двойнствен живот – животът на непознатия и моя. Притеснявах се за неговата съдба така, както и за моята. Определих го като кръгъл идиот по това, което слушах да говори. Хората се плашеха от него и го отбягваха.
Беше самотник. Това ме караше да се чувствам и аз по същия начин. Постепенно се промених и спрях да общувам с хората. Имах един приятел и това беше човекът, който слушах от отчужденото ухо. Събуждах се и заспивах с неговата реч. Развръзката дойде неочаквано.
Докато с едното ухо слушах птичките да пеят, с другото мъжът започна да плаче. Чух го да изрича: „Ван Гог, ти си недооценен гений. Знам, че след време това твое ухо ще се продаде за милиони, но съм ужасно гладен и ще трябва да го изям. Съжалявам!“ След това чух хрупкане, поглъщане, а после дълбока тишина.
Така оглушах с едното ухо. Оказа се, че отчужденото ми ухо се е превърнало в ухото на Ван Гог, което подарил възпитано на местната проститутка и това, което се случило с него впоследствие, но историците притеснено мълчат за него.
История за пукнатината
След поредния тежък ден първото нещо, което направих беше да си легна изтощен, второто, да си затворя очите и третото, да ги отворя и да видя изненадан на стената една пукнатина, която преди я нямаше. В първия момент не разбрах какво е това, помислих си, че е бесилка, във втория момент се замислих как да я замажа, а в третия останах вгледан в нея, привлечен от нейната загатнатост за празнота.
Така през първия ден, в който я видях не откъснах поглед от нея, втория ден забравих да отида на работа, а останах да съзерцавам нейната енигма, през третия ден усетих силна близост към нея и започнах сякаш да дочувам нейния зов.
Първоначално си помислих, че полудявам, на втори преглед на състоянието ми, реших, че не изпитвам интерес към нищо друго освен към нея, на третия етап от саморефлексията ми започнах да правя планове как да я достигна тази недостижима пукнатина, как да се слея с нея.
В един часа през нощта с един чук започнах да я разширявам, в два часа продължавах усилено да я направя с моите размери, в три часа през нощта успях, свих се в нея, но не изпитах нищо, а безкрайно разочарован установих, че тя вече не беше пукнатина, а просто една дупка в стената. Един съсед позвъня на вратата. Отварям му и го питам ядосан, защо звъни толкова късно. Обиден от въпроса ми той викна втори съсед, по – едър и мускулест, да си поговорим на невербален език. Трети човек дойде да ни разтърве и показа дупката в стената. Задружно ме обявиха за луд и излязоха. Когато падна първия ми зъб след побоя, се почувствах сам и засрамен от своите стремежи и чувства към вече несъществуващата пукнатина. Когато ми падна втория зъб, реших, че това е било временно умопомрачение и легнах да спя. Събудих се от болката при падането на третия зъб и изненадан видях същата пукнатина, само че на другата стена.
Казах си: „Първият път не успях, научих урока си, така че втория път ще я приема такава, каквото е.“ Три пъти се прекръстих и отидох при нея. След дълбок размисъл как да я достигна, взех решение, което щях да го направя на три етапа. Първият етап беше да отида при съседите и да ги убия. Check. Вторият етап беше да пробия дупка в тяхната стена.
Check.
Третият етап беше да се зазидя жив в нея и да усетя топлината на пукнатината отвътре, а тя да си остане непокътната, такава каквото е. Не успях да открия човек, който да ми помогне със зазиждането отвън. Останах си така, с една дупка в стената, два кървави трупа до мен и три години затвор. През първата година в затвора бях отчаян. През втората година още повече. През третата година, когато вече ме пускаха на свобода отново видях пукнатината, съвсем същата като предишните две, но този път беше в килията ми.
Реших да остана.
