Георги Шейтанов /1896 – 1925/ е един от най-изявените и противоречиви дейци /заради силовите си методи и убийства/ на анархо движението в България. Роден е в Ямбол и още като ученик е изкушен от идеята за свободата. След като се опитва да запали Ямболския окръжен съд е арестуван, но успява да избяга от ареста и минава в нелегалност. В края на 1913 г. напуска България и след като посещава Румъния, Цариград, Палестина и Египет пристига във Франция. Живее известно време в Париж, където подържа връзка с руски революционери и френски интелектуалци. През 1914 г. се завръща в България и след няколко престрелки с полицията е арестуван отново и затворен първо в Пловдивския, а по-късно и в Софийския централен затвор, където през януари 1917 г. организира бунт. През юни същата година успява да избяга от затвора и в началото на 1918 г. заминава за Русия и се включва в революцията. По-късно разочарован от болшвеиките се връща в България. През 1920 отново е арестуван и отново успява да избяга от затвора. През 1925 година е убит, като има две версии за смъртта му. Първата е, че е убит от полицията, а втората, че е ликвидиран от ВМРО. Пише в различни издания – „Работническа мисъл” (1919-1920), „Бунт” (1920), „Протест“, „Свободно общество“, „Анархист“, „Комуна“. Сътрудничи на издаваното от Гео Милев списание „Пламък” (1924-1925).
„Анархизмът е презрение към законите, смелост да ги потъпчеш, жажда за отмъщение срещу робството, анархизмът е да вярваш в ръката си, когато държиш нож“.
***
Свиня е влязла в храма на живота – убийте я!
Човешката мисъл е във вечна война със света – от него тя изтръгва красотата, удълбочава я, гради собствен мир и там намира наслаждението на един творец и бог.
Личността воюва с живота – тя иска да му бъде господар, а не роб.
Като личност човек оставя в живота диря, че е минал свободен. Пътят към идеала е страдание.
В страданието е родено стремлението на духът към слънцето. На нашето слънце има капки кръв, защото духът ни воюва за слънцето.
Пътят ни е творчески, епичен.
По този път човекът върви нагоре, издигайки расата си.
Учението на духа е огнен път в мрака.
От този огън ослепя старият бог и той изтърва едно слънце от кал.
Свободна и силна мисъл води човека към самия него – учи го да изгради света, в който има само един бог и той е човекът.
Ние идем да му кажем, че трябва да живее и умре като бог.
Личността е етичният център на обществото – тя носи в себе си индивидуалната етика, стояща над етиката на робството.
По пътя на тази етика човекът намира величието на своята същност и твори една по-висока духовна култура.
Тази индивидуална етика изтръгва човека от кръга на неговото животинство, чертаейки пътя на предназначението му – да бъде творец и бог.
В творчеството е етиката на човека – творецът не е роб или животно.
Който не гледа слънцето – умира.
Нашата философия гради нов свят, делото ни руши стария.
Ние влизаме в революцията като магове, защото тя е нашият дух, светата ръка на разрушението.
Анархисти,
Вие носите една философия на живота, която учи човека да бъде свободен.
Вашият духовен аристократизъм, отрича робството.
Държавата е петно в идеала ви – смажете я.
Бийте се против едно свинство с досадата на бог, който убива животно.
Поведете пролетариата открито в боя.
В метежи събудете волята му, научете го да обича революцията, защото тя е негова.
Нашата мисъл е бунт, делото ни трябва да е победа.
Бийте се, и бийте се първи – това е вашата честност и вашият дълг.
Статията е написана и отпечатана през 1919 година във вестник „Работническа мисъл“ или вестник „Пробуда“.
