Ателие
Влезе Мария. Между скици и сандвичи с шунка
ние играехме карти,
влезе Мария,
влезе безшумно.
Седем Марии по стените, една от статива
с нас я очакваха, влезе деветата – жива,
влезе, поникна с чадъра си мокър,
с палтото зелено, с лилавата рокля.
Като магия: влезе Мария,
влезе Мария…
Ох, как седяхме там,
малко пийнали, сухи и хубаво сресани,
как растеше димът и тежаха ръцете ни,
как светът се разместваше постепенно
учестен, безучастен,
стаен,
тънкостенен,
по лицата ни, позачервени и умни, избиваше влага –
Мария стоеше,
Мария на прага
и ни гледаше…
Господи.
Ние, седящите там,
като попукани глинени бюстове важни –
поколение:
синове без бащи
и бащи на синчета нераждани…
Беше кратко.
Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.“
От „Уморени от чудото“ (1982)
Чувство за бавно изчезване
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой – ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни тела.
Аз почувствах как изчезваме –
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме… С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
От „Зоната“ (1996)
Хелмут Бергер
Ноември е и с дребни хитрини залъгваме следобеда.
И като стока в магазин – излизаме от мода.
Сред платове, часовници, бельо и мебели неподредени
в екрана на витринното стъкло се чекнат голи манекени.
По парапетите – врабци… Защо не отлетите в странство?
Сега не струва счупен грош безсилното ви постоянство.
Край калните подметки и палта мотае се живота ни.
По улиците тропаме
и шляем се безропотно.
Ноември с мързеливите души отива с нас на кино…
Там Хелмут Бергер ще ни утеши за час и половина.
Ще зяпаме с балкански интерес американеца от Швеция
и той накрая ще умре. До другата прожекция.
Очакват ни софийската мъгла и сводничещи лампи
и ние ще усучеме тела из русолявите им лапи,
нощта ще се измачка, ща заври от пот и от пъхтене,
докато най-накрая съберем пари, за да възкръсне Хелмут…
Ще дрънкат скандинавски студове в междусезонната ни касичка,
а ние ще се гаврим с богове – за няколко петачета.
От „Зоната“ (1996)
