Един приятел се обади, Люк. От тези дето са старите и верни, на който можеш да разчиташ да ти пазят гърба. Трябваше да го почерпя за рождения си ден. Вчера навърших тридесет и три години. Христовата възраст! Чудесна възраст за ново начало или окончателен край. Ще видим. Та вчера Люк не успя да дойде и черпенето остана за днес. Трябваше да се видим нейде навън, но бях каталясал махмурлия, така че му казах:
– Що не наминеш към нас. Махмурлия съм. Имам от онова домашното винце.
Това реши въпроса.
– Става – гласеше отговорът.
След няколко часа се позвъни на вратата. През това време се бях опитал да хапна нещо, но само при мисълта за храна ми призляваше, така че се отказах.
Отворих.
– Зарасти старче – посрещнах го аз.
– Здрасти муцуно – отговори той.
Извадих една туба с винце и макар да ми беше зле, все пак си налях. Така за наздраве. След първото ми стана малко по-добре, но мисълта за храна продължаваше да ме гнети. Разговора се лееше спокойно и гладко. Последваха още няколко чаши. Темата се насочи към по-хубавата част от човечеството, жените. Всеки каза каквото му е на душата, а виното беше чудесно. Тубичката свърши и Люк каза, че трябва да тръгва. Изпратих го до вратата и се върнах в хола. Погледнах с тъга празната туба и отидох да си легна.
Тъкмо бях затворил очи, когато телефонът иззвъня. Попсувах малко и го вдигнах. Беше Рена. Една девойка от миналата вечер. Припомняше ми, че сме имали уговорка и тази вечер да се съберем, една кръчма в центъра. Щеше да има хора, с които не съм се виждал от доста време.
– Не съм забравил – казах аз, макар да беше спорен въпрос.
– Ще дойдеш ли?
– Ще дойда – отговорих и затворих.
Успях да подремна за около час. Станах, хапнах нещо. Трябваше вече да излизам. Погледнах се в огледалото. Мдаа. Кръвясали зелени очи. Измих си зъбите и се изкъпах.
Отново се почувствах човек.
Слязох от метрото и реших, че малко ходене пеша няма да е зле. Зимата си отиваше и беше студено. Въздухът ми се отрази добре. Закъснях.
Влязох и разпределителката ме попита за къде съм, явно местата са се свършили.
– Аня Ванова. – отговорих, не бях сигурен как точно беше името. Момичето прегледа списъка и каза, че няма такава.
– Илиева.- пробвах отново.
След още малко ме погледна и се усмихна.
– Да не е Димитрова? – попита дружелюбно, симпатяга.
– Възможно е – не отрекох и отвърнах на усмивката.
Момичето ме заведе до долното ниво на кръчмата и ме предостави в любящите ръце на моите хора. Долното ниво е по-доброто. Всички се бутаха горе, където някак си бяха на показ. Долу е по-малко, някак сумрачно. Точно по мой вкус.
– Отслабнал си – посрещна ме Ена. Не я бях виждал от дълго време.
– Случва се – отговорих и отидох да си взема бира от бара, нещо сервитьора се бавеше, а бях жаден.
Върнах се и казах наздраве. Ена, сестра й Миха, Рена и гаджето й, имаше и още доста хора. За моя приятна изненада повечето бяха девойки, хубави. Не им запомних имената, поне не на всички. Скоро дойдоха и останалите, Андо, Ильо и Иво, когото всички наричаха Брадли, никой не помнеше защо. Мисля че и той самият също.
В този момент дойде сервитьора и всички поръчахме. Не изоставайки назад, пресуших бирата си и му подадох празната халба. Разбра ме. Поръчката дойде и започна интересната част от вечерта. Стана ми весело. Веселях се. По едно време нещо бирата ми взе да намалява. Обърнах внимание на този странен феномен и видях как Брадли ми пие от халбата. Напсувах го добронамерено, а той се хилеше. Стокилограмов добряк със скандинавска брада, трудно е да му се сърдиш, още повече и аз съм правил същия номер.
Бирите заваляха. Скоро масата беше отрупана с еднакви халби и стана трудно да помниш коя точно е твоята, не че имаше значение. Взимаш една и пиеш, после поръчваш отново и готово. Сервитьора не ги бавеше много, така че имаше непрестанен прилив на кехлибарено опиянение.
Тук може би е мястото да уточня, че когато ми е весело вдигам хора. Поне преди време правех така. Този път не се отличаваше по нищо от предишните. Брадли и Андо ме носеха насам-натам, после аз носех тях. Рена стискаше зърната ми със завиден ентусиазъм. Мисля, че прекаляваше, но нали съм добра душа. Някой разказа мръсен виц, май бях аз. След това се отплеснахме и продължихме в тази насока. Две от девойките отидоха на горното ниво. Може би сме били твърде недодялани за тяхната компания, не съм сигурен, пък и няма значение. Тогава се запознах повторно с Аня, на чието има беше резервацията. Черна коса, черни очи, черни дрехи и дълги крака. Беше по-висока от мен и как не с тези крака. Представих си за момент как ги е подпряла на раменете ми. Хубава картинка!
Рена дойде и каза, че брат й е отвън. Скоро се появи и той, Аксел.
– Няма да оставам. – каза, отвън го чакал негов приятел. Имали ракийка, домашна. Убедих го да останат. Излязох навън с него да видя за какво става въпрос. Приятелят му, високо момче, извади половин литър домашна ракия.
– Четиридесет годишна е – каза, естествено изразих съмнение, а той добави гордо – Дядо я е пекъл.
Може и да е бил баща му, не си спомням. Отпих яка глътка, екстра беше. После Аксел даде да пробвам друга ракия. Нея също я биваше. Влязохме и охраната, напомпан гавазин взе да им рови в раниците. Аксел извади пиенето и го остави на масичката. Докато охраната се занимаваше с тях, аз посегнах към ракийката да си отпия. Тогава гавазина нещо се разсмърдя. Не успях да отпия, оставих пиенето и се заслушах в това което ми говореше.
– Тука не може да се пие. Не виждаш ли камерите – беше се наежил той.
Прав беше, не бях съобразил, така че се извиних. Наистина не бях помислил.
– Да прав си, извинявам се, не съобразих.
Той обаче беше набрал инерция. Явно кофти ден, само дето и на мен почна да ми писва.
– Какво да направя са? – попитах вече не толкова спокойно – Казах ти не е нарочно.
Започваше да става интересно, аз също не съм слаб и макар да не исках да си развалям вечерта, нищо не се знае. Охранителя буча още малко и се отказа, като видя че съм честен. Така стана по-добре. Миролюбив човек съм, макар не винаги да е така.
Докато минавахме през горното ниво, успях да мерна сервитьора и да си поръчам още бира. Стигнах на долното ниво по едно време с поръчката. Бях впечатлен.
Бирата даде зор и се засилих към тоалетната. Засилих е точната дума, защото когато стигнах се опитах да се спра, но подът беше измит току-що и се подхлъзнах. Инерцията ме засилваше към мивката отсреща, опитах се да се хвана за нещо, не успях. Инстинктивно спуснах коляно към пода, да се спра някак. Не помогна. Сблъсъкът изглеждаше неизбежен, тогава нечии ръце ме подхванаха и къде с тяхна помощ, къде с мое усилие се разминах от челен сблъсък със снежната белота на порцелана. Изправих се и погледът ми попадна на симпатично пъстрооко момиче. Явно тя ме беше хванала. Деветдесет килограма съм. Определено силно момиче!
– Как се казваш? – я попитах.
– Яна.
– Да те почерпя едно?
– Не благодаря.
– Сигурна ли си?
– Да. – отговори пъстрооката мома.
Благодарих й отново и попитах кой е намокрил пода, бях войнствено настроен. Яна посочи с пръст. На една от мивките стоеше жена, до нея имаше кофа и парцал. Вършеше си работата. Жената се смееше, видях й отражението в огледалото. Цялата ми войнственост изчезна, заслужавах си. Засмях се и отидох да свърша това, за което бях дошъл.
Някой ми подаде пълна халба. Взех я и отпих. Андо, Ильо, Аксел и неговия човек си бяха тръгнали. Останахме едно малко, но кораво ядро. Всички бяхме пияни в една или друга степен. Приближих се до Аня и я целунах. После отново, малко по-дълго. Хареса ми. Бях я притиснал в един ъгъл. Ена и Миха ме дръпнаха настрани и ми казаха, че тя не обича да я пипат. Изненадах се, но я познаваха по-добре от мен. Отидох при нея и не забелязах нищо такова. Тя тръгна да ме целува. Спрях я, макар преди малко да бях направил същото.
– Има друго момиче – казах само, не исках да я нараня. С другото момиче нямаше нищо помежду ни, но бях влюбен в нея. Не исках да постъпвам свински спрямо Аня, спрямо себе си също.
Тя ме прегърна, притисна се в мен и каза само:
– Това всеки трябва да го преживее сам. – мисля, че бе разбрала повече, отколкото показвах.
Хубава беше, но след тези думи ми се стори още по-привлекателна. Някой отново ми тикна халба в ръцете, не, всъщност този път сам си я взех. Отпивайки си давах време да реша как да постъпя. Бирата свърши, а аз не бях решил нищо! Целунах я отново и се почувствах по-добре.
Скоро си тръгнахме, всички. Спряхме се нагоре на улицата и се казахме довиждане. Ена ме погледна.
– Да внимаваш с моята приятелка – каза тя.
– Или тя с мен – отговорих уж засегнат.
Щях да я изпратя. Каза, че не живее далеч, щях да се поразходя. Добре ще бъде, и без това се бях наквасил. Държахме се за ръце, чувствах се добре и все пак имаше жилка на тъга в мен. Не можех да потисна чувствата си към другото момиче. Говорихме за зодии. Не вярвам в тези неща, не помня какво беше нейното становище по въпроса. Стигнахме до симпатично блокче, в което живееше тя. Започнахме да се целуваме, пъхнах едната си ръка под блузата й. Хванах я за едната гърда. Усетих как зърното й се втвърдява под движението на пръстите ми.
– Да настроим радиото. – каза тя смеейки се. Имаше хубава усмивка.
Ръцете и се плъзгаха по гърба ми.
– Ще се качваме ли? – попитах.
– Не тази вечер – отговори тя, за което бях благодарен. На следващия ден щях да се чувствам кофти. Определено бе по-мъдрата от двама ни.
– Добре – съгласих се и я сграбчих. Целунах я. Усетих как езикът и се плъзна в устата ми, възбудих се.
Попита ме дали мога да се прибера. Даже предложи да се кача горе, ако не съм в състояние да си тръгна, но няма да правим нищо. Благодарих й, целунах я отново и си тръгнах. Походих до едно кръстовище, не бях сигурен кое точно и зачаках да мине такси. След около двадесетина минути успях да спра едно свободно. Казах адреса и се отпуснах на седалката. В таксито беше топло, шофьорът ми говореше нещо за пияните хора. Не го слушах. Докато стигнем до вкъщи, взе да ми се гади. Платих и слязох. Успях да се справя с входната врата. Заключих и седнах на пода в коридора да се взема в ръце. Стана ми зле и отидох да повърна. Стоях на колене пред порцелановия бог на всички пияници, но не можех. Бръкнах си с пръст в гърлото, малко телесни сокове, нищо. Има такива моменти. Явно отровата щеше да си остане в мен. Какво пък, още един пирон… Знаете я песничката. Довлякох се до леглото и се сгромолясах като айсберг, но без да имам тази искряща чиста белота. Завих се с нещо. В главата ми се въртяха натрошени парчета мисли, ръбовете им бяха остри и режещи. Опитвах се да ги събера в едно цяло. Не успях. Отказах се и потънах в тъмнината на един друг свят.
КРАЙ
