От Маркиз дьо Делф
Тази вечер отново излязох да се разхождам. Обикалям един и същи маршрут, който има приблизително правоъгълна форма. Странно е, защото все съм си мислел, че нещо трябва да е овално, за да има обиколка. Въртя се в кръг, който има четири ъгъла. Някога, когато прилежно учех по математика, сигурно съм знаел как и защо става така.
Тази вечер подхванах улиците както обикновено. Имах нужда да изляза на чист въздух. Да подишам с пълни дробове. А вече е онова време, в което хората тихо подсмърчат, когато са сами. Времето, когато вече не подаряваш откъснати от лехите в парка цветя, а подаряваш на хората дълбоки погледи с въздишки.
Вървях тихо, спокойно и бавно по неравния тротоар.
Знаех къде отивам, затова не бързах.
Защото накрая щях отново да си стигна вкъщи, а главната ми цел е прибирането да е възможно най-късно.
Вървях по „новата“ улица. Тази, с новите кооперации, кафетата и въобще новите хора. Тези, не просто млади, а някак си различни.
Усмихнати, нагласени, вкопчили се в живота, посвоему сюрреалистични.
Нещо премина през сетивата ми, изпрати сигнал до дълговременната ми памет, в която намерих аналог и разбрах! Във въздуха се носеше аромат на какао. Така наситен с консистенция и спомени, със спокойствие и утро в тихата вечер.
Цялата нова улица миришеше на какао. Представях си какаовите апартаменти, с какаовите хора, с какаовите мисли и какаови мечти. И същевременно колко екзотично и чуждо е това. А дотолкова съм свикнал с него, че вече е просто „какао“ .
След двадесет, двадесет и две, двадесет и три крачки започна да изчезва.
Започна да изчезва не просто мирисът, а цялата концепция, цялата палитра от какаови хора, нови сгради и екзотичният модерен уют. Разбира се… Бях се унесъл, вече пресякъл кръстовището и се намирах в стария комплекс.
Старият панелен комплекс.
Онзи панелен комплекс, който едновременно е изсмукал цвета – младежта именно- на селячеството, запращайки го в града, и „комплекс“ в онзи смисъл, в който потомството на това селячество изпитва от миналото си.
Там не миришеше на какао.
Не миришеше и на печени чушки, въпреки че сега е сезона. Миришеше на вятър, миришеше на пусто, миришеше на строителните материали, с които санират олющените сгради.
Панелките, чиято грапава бетонна повърхност е сякаш кожа, нашарена с екземи, каквито са дупките в излющената мазилка. И тази миризма, или по-скоро липсата на такава, доведе ярки спомени в съзнанието ми. Доведе ги бавно, водейки ги за ръка, от времето, когато баба ми ме водеше за ръката, когато пресичахме улиците.
Исках да си отрежа носа. Наистина. Исках да не дишам… не, същност не да не дишам изобщо, но да не усещам носталгия в кислорода.
Исках да залича тази аперцепция на възприятието си, която ме кара да свързвам миризми с хора, миризми с места, миризми с години от живота ми. Вървях, виждах, усещах, възприемах и миришех хората, с които се разминавах. Те не миришеха екзотично, както миришеха „новите“. „Какаовите хора“ .
Те миришеха на умора, мъка, страх, вкиснато, грип и безнадеждност. Аз миришех на съжаление, стар прах за пране, евтин дезодорант и цигари. Чувствах се като звяр, който души плячката си. Миризмите се преплитаха, описваха невидими спирали докато пропадаха в зейналите шахти в средата на тротоарите. Тук не миришеше на мечти, безгрижност, човечност дори. Миришеше на дим, но не от дъб или бук. Миришеше на запалени гуми, мазнотия, пържено, на месото – от което се отказах, на бъдеще с изтекъл срок на годност.
Исках да си отрежа носа.
Забързах крачка. Казват, че когато спреш цигарите започваш да усещаш повече мириса на заобикалящият те Свят. Никога не съм бил по-благодарен, че не ги отказах. Бързах да продължа, вече дишащ през устата, за да стигна до парка. Неутралната територия. Там, където пролетта мирише на живот, лятото мирише на страст, есента мирише на носталгия, а зимата мирише просто на зима. Там се поспрях и се замислих, бих ли се лишил от някое от сетивата си?
И наистина – бих се лишил от вкусовите си рецептори, само ако всяко ястие ми го приготвяше баба. Бих се лишил от тактилните си усещания, само ако носех дрехи, които ми ги шиеше мама. И знаете ли какво? Бих се лишил от зрението си. Защо ли? Защото не ми трябва зрение, когато целувам нея. Защото я целувам със затворени очи.
Стига ми да усещам топлината й, уханието на косите й, шептенето й в ухото ми сутрин. Бих се лишил от сетивата си, но не и от жените. А оксиморонното е, че битието ми наложи точно обратното.
Аз усещам миризми, виждам, чувам, докосвам и възприятието ми помага да извлека от дълговременната си памет само образи, от които нямам нужда. И ми остава само да завърша обиколката на правоъгълника ми, в който се побират толкова много усещания. И то само за да се прибера там, където виждам ежедневието, дишам изпаренията на черно кафе, табак, евтини спирт и прах за пране и стари книги. Те заместват мириса на тамян в моят храм. Дори има рима в ежедневието ми, а то определено не е поема. Не е поема, а аз пък ги поемам ежедневно. ..
След близо час отново съм на „новата“ улица, която вече е стара. Чувствам се състарен от всичко това. Сетивата, сами по себе си, не би трябвало да могат да състаряват толкова. След едва един астрономически час, който е със същото времетраене тук, в Ханой, в Сан Франциско, в Берлин и в Любляна вече не мирише на какао. Мирише на есен. Мирише на вечер. Иска ми се да кажа поне, че мирише на меланхолия. Но знам, че меланхолията няма мирис.
Чувал съм, че не можеш да влезнеш в една и съща река два пъти. Сигурно не можеш и да помиришеш нещо по този начин. Колкото и да дишаш. В живота понякога трябва да вдишаш нещо в точното време, на точното място и в точният момент. Защото кислородът е константен, а уханията траят само миг.
