Чукам си аз плочки на горния етаж от подновената дядова къща, който по-големият ми братовчед като собственик стяга дистанционно от Англия, и по едно време чувам зад гърба си “Здравей!” Обръщам се. На вратата стои едра, шкембелиеста фигура на издокаран пенсионер. Усмихва ми се, леко запъхтян.
– Как е? Върви ли работата?
– Като я буташ, върви. Не я ли буташ, не върви – отговорих със заучена фраза.
– Хубаво, хубаво! Няма да ти преча. Действай си.
Мъжът се извърна с рязко движение и затрополи обратно по стълбите. Чух го да разменя няколко думи със стринка. После външната врата се хлопна, а аз прадължих да удрям плочките, докато нивелирът покаже, че са в хоризонтална равнина без отконения.
Изразходих лепилото. Почнах да бъркам нов материал. Докато го чаках да “стегне”, както изисква технологията, слязох долу да питам за набързо появилия се при мене.
– Кметът – отговори с гордост стринка. – Нашият, клисурския кмет!
– Дойде горе, пък не ми се представи.
– Е, той не обича да се фука. Да се фръга, както знам от чичо ти, че казвали клисурци.
– Чувал съм и аз за този израз. Даже зная, че на пра-дядо ми са викали Фръгата, щото ходел много напъчен. Татко малко се е метнал на него.
– О! И чичо ти беше наперен, като тръгнехме с него нанякъде. Ама тук много не обичат фукните.
Обърках още една кофа лепило, изразходих го по-бързо, измих се и се залепих на компа на братовчеда. Идеята беше вече втасала. Оставаше да я доомеся.
На другия ден стринка се зачуди защо съм с “парадните” дрехи.
– Отивам при кмета. По-добре да ти обясня после всичко наведнъж.
Кметството беше като празно. Почуках на вратата на градоначалника. Чух “Да!” и влязох. Вчерашният ми посетител седеше с очила зад старо бюро и се усмихваше.
– Майсторе – позна ме кметът, – какво те води насам? Седни!
Предразположи ме този човек и аз без задръжки му казах.
– Имам една идея за възстановката. Два пъти я гледах на видеоклип и не ми хареса. Особено как завършва: пристигат да потушат бунта, да колят и плячкосват, както в действителност е било; избиват един по един въстаниците на площада … И публиката, струпана като в магазин за топъл хляб от соца, стои, гледа, а в подсъзнанието ѝ остава този потискащ финал.
– Чакай, чакай! Ти си фаянсаджия, пък тежки думи мяташ! – изненада се съвсем искрено кметът.
Позамисли се. Настани се удобно пред монитора, намери въпросния клип. Прегледа го два-три пъти.
– Елена ти е стринка. Значи си син на брата на Георги, Бог за го прости!
– Да, син съм на Делчо Велюв.
– Помня го баща ти още от дете. Как е той? Като преди пет минути ми е пред очите. Беше застанал на най-ниското на пътя за фабриката. Аз отгоре съм се засилил с едно колело, а той стои по средата и не мърда. Въртя кормилото ту наляво, ту надясно и накрая “бам!” – забих се в него. Беше по-голям и като ми изпраска един!
Кметът се отпусна на стола. За секунди беше извън моето присъствие – навярно в спомените и тъгите си. Бързо се овладя.
– И какво предлагаш?
– Да се наблегне на нещо постигнато от въстаниците.
– Например?
– На точната срелба на Ненчо Калъча. Той с иглянката се явява първият български снайперист. Успешен при това. Улучил е Тосун бей като по поръчка – да могат клисурци да хванат гората
– И как да стане това?
– Мога да доставя една падаща мишена, облечена като предводител на башибозук. От автентичното място да стрелят с въздушни пушки по нея. Даже го направете като състезание. На трима се дава по три пъти да стрелят. Докато се излъчи победител и му се даде награда като при дузпите след равенство.
– Всичко си намислил! Браво! Такива хора обичам. Личи си, че имаш клисурска закваска… Ти си намислил, а аз трябва да помисля. Ако реша нещо, ще те намеря утре на обекта, че да не ти преча да свършиш навреме у стринка ти.
На другия ден кметът пак дойде на “трудовото ми място”. Изчака да дозалепя според нивелира плочката и заяви.
– Имаш карт-бланш. Донеси мишената. Ще я поставим, ще направим пробни стрелби и то ще си покаже.
Свърших за няколко дни у стринка. Прибрах се вкъщи, поздравих татко от кмета, разказах му и случката от неговото детсво, и за моята идея. Зарових се из гаража. Натурии, колкото искаш! Отдавна не го ползвахме по предназначение. При смяната на режима баща ми складира в него от кино “Комсомол”, каквото можеше да завлече. После брат ми вмъкна самоделна машина за рязане на каменни плоскости и го затрупа с бял прах и мраморни парчета. Някъде сред прашясалите заготовки трябваше да е и мишената от моята казарма. Като войник бях “уредник” на танко-стрелкова – миниполигон за стрелби с картечници от танкове Т 34, най-успешните бронирани крепости от Втората световна. Та си гепих една от падащите мишени. За какво ми е била, не мога да ти кажа – аванта, щом има възможност.
Успях! Намерих я, почистих я, смазах я. Включих я в захранването – заработи. Обаче предчувствието, че има още подробноти по нея, не ме напускаше. Ами да! Щяха ли сачмите да пробият достатъчно, така че да направят контакт между металните мрежички, залепени от двете страни на мишената? Съмнително!
Сложих на дрелката отпред едно кръгло приспособление с едра шкурка и бавно-славно за няколка часа изтъних гърба на мишената. Купих мрежа за комари, залепих я на мястото на изчегъртаната, вързах я към оперативната верига и се поуспокоих. Пробите щяха да покажат, но подвижната част повече не можех да я изтънявам.
Върнах с в Клисура. Беше малко след средата на април. Кметът ме посрещна радушно. “Действай!”- каза.
На другия ден се настаних между позицията на Ненчо Калъча и паметника на Боримечката. Бях по-близо до първата, за да не се изгуби много от силата на сачмите. Свързах акумулатора, опънах кабела, с който щях да давам електроимпулси на машинките в куфарчето на мишената. Пристигна обещаният човек с пушката. По едно време и кметът се зададе. Застана на позициата на Калъча, каза нещо на стрелеца и се върна обратно. Онзи отдолу викна срещу силния вятър и замаха, но не го разбрах.
– Не чух – креснах на свой ред.
– Отменя се, слизай! – ревна този път предвиденият човек отдолу.
Побеснях – нали имам клисурска закваска. Право при кмета.
– Каква е тази работа, бе кмете! Дума ми даде!
– Припомни си! Дума не съм ти давал. Казах “то ще си покаже” – отговори твърдо, но с опрощаващ поглед кметът. – Аз съм политическо лице, земляк. Трябва ли да ти напомням с каква жена сравняваме политиката?!
Та така приключи моята идея за опресняване на възстановката в родната Клисура.
Но в крайна сметка нещо се получи. Мишената и случката ги дадох на един, който идва с увеселително стрелбище на карнавалите в село. Той се вдъхнови и обеща да осъществи останалото според мащабите на предприятието си.
Пък клисурският кмет наистина не ми беше дал думата си. То това е да си политик, казва баща ми: хем да не си даваш думата, хем от приказките ти хората да си мислят, че си им я дал!
Aвтор: Веселин Д. Делчев
