От Андрей Лидиев
Откакто съм тук, всяка сутрин се събуждам сам в 7:30, както никога досега.
Още със ставането усещам една студена буца в гърлото, която се топи бързо като под някакво липсващо слънце.
После гледам малко през прозореца, чакайки да се почувствам просто нормално гадно.
В сградата отсреща една жена мие прозорците си всеки понеделник, сряда и петък, но никога не скача от тях.
Наблюдавайки я вече месец, вече малко съжалявам, че не съм нея, защото в това смразяващо еднообразие не може да няма някакъв здрав, делничен смисъл, който напоследък така ми липсва.
Ако отида от другата страна, в хола, и погледна през прозореца, от там ще видя един красив град със зелени покриви и църковни кули.
В този град има много хора, които правят още повече неща. Карат колела, ролери.
Разхождат се в красиви гробищни паркове, правещи смъртта да изглежда просто поредното комфортно занимание.
Пият кафе в кафенета с по два етажа, изглеждащи толкова уютно отвън, че понякога леко ми се повдига.
Гледат ме или поне аз си мисля така, защото ми се иска да знам със сигурност, че съществувам, и това, в което съм захвърлен не е тоалетната мисъл на някой от милионите почтени хора наоколо.
Когато се разхождам вечер или рано сутрин, гледайки тичащите в парковете и алеите хора, си мисля, че те са по-опасни за озоновия слой от колите и ТЕЦ-овете.
Вдишвайки дълбоко след тях оставам с усещането, че въздухът е толкова изхабен и лилавеещ, че като нищо можеше да излгежда като стар и скъсан потник.
Страх ме е за тях.
Ако се вгледам внимателно в краката им мога да видя как нещо изтича от тях и веднага умира на асфалта.
Вярвам, че някой понеделник, сряда или петък ще се събудя и няма да видя жената отсреща да си мие прозорците.
Ще погледна надолу, но ще видя, че не е и там.
От прозореца в хола обаче ще разбера, че вече не само покривите са зелени, а хлябът, локвите и отраженията от прозорците, от които се е родило едно ново зелено слънце.
И очевидно всички са отишли някъде да се насладят на зеления ден.
Дори и жената от съседния блок.
Повече от Андрей Лидиев – тук.
