Метален човек е седнал на централен зид в Пловдив. Под каскета му стърчи буйна коса. За да чува по-добре с лявото си ухо, е свил зад него длан, така че да образува с нея примитивен звуков усилвател. Със същата цел се е привел към минувачите. Дясната си ръка е мушнал в джоба си, но не заради студ. Внимателният поглед забелязва прекалената издутина на джоба. Митът ще отклонява тази подробност. Пловдивчанците, които могат да я обяснят със свидетелствата си, се броят на пръсти. Туристите не я забелязват. Спират се пред металния човек, снимат се как му шептят нещо на ухото. Мильо – прототипът на паметника, е увековечен. Толкова много славни хора са заслужили това, а те решиха незначимият скитник на централната градска част да получи тази награда! – казват едни. Нека да е такъв човек – казват други. – Натуралният карнавален шегаджия, струйката от градската смехова култура, завинаги да напомня за себе си на крачещите по най-дългата главна улица в Европа. Трети не казват нещо – не им е до Мильо, мильовците и други милости.
Статуята не е само атракция, но и произведение на изкуството. Колкото по-малко я свързваме с нейния прототип, толкова повече сме граждани на световна културна столица.
Петимата братя на дядо ми Петко един по един се преместили в Пловдив. Само той останал на село. Но нали има приказка: “Барабар Петко с мъжете” – в един хубав ден и неговото семейство поело към големия град. Заживели край Държавна болница, където имало, а и сега има, къщички от всякакъв бичим. Дядо станал санитар. Баба гледала децата.
Но след няколко месеца го взели като запасен подофицер да го пращат на фронта. Младата булка останала сама, с малка сума и сополивите си дъщери. Правила тя, каквото правила, но не могла да се скрие от очите на кварталните мераклии. Почнали да ѝ подвикват, да я закачат, да я причакват. Най-много се уплашила от един нахалник, който прескачал вратата, надниквал през прозореца… Баба ми Пена – стеснителна, праволинейна и с уклон към селското, си събрала багажа, преметнала го на гръб, хванала за ръце дъщеричките си и обратно в Средногорието.
Дядо получил писмо: “Прибрах се на село. Един, дето му викат Таласъма, ме преследваше”. Върнал се той скоро – генералите се отказали от фронтовото присъствие на набора му. Навикал хубаво и облекчително жена си. А тя все повтаряла за някакъв чалнат, когото в Пловдив наричали “Таласъма” – той бил виновникът.
Отишъл дядо отново край Държавна болница, разпитал за Таласъма. Хората се чудели за кого ли става въпрос, но един се сетил: “Не Таласъма, Талисмана – за него питаш. Той понякога превърта. Като нищо може да е уплашил булката ти”. Върнал се кратковременният гражданин отново при семейството си, цял месец обяснявал и обещавал на стреснатата си жена, че ще пропъди от нея всякакви филибейски талисмани и таласъми, но не я убедил да продължат живота в града.
След двадесет години историята се повторила, разбира се, с някои разлики и неважни за страничния наблюдател подробности.
Една от дъщерите на дядо Петко ме носела в утробата си, когато мъжът ѝ, моят баща, я настанил на квартира при негови роднини в Пловдив. Трябвало да се родя скоро. Но преди да се явя на белия свят, съм преживял съдбовен набег.
Случило се, когато излезли на мода роклите с голи гърбове. Това било малката сексуална революция, подготвила по-голямата – онази с минижупите: леко да се наведе мадамата, пликчетата ѝ /така се наричаха тогава/ се подаваха приканващо, приканващо … А мъжкото око все иска да се напълни, все е за “изплакване”, за събиране на “материал”. Онзи ден например се връщах от нощна смяна. Паркирах пред “Била” и останах в колата да чакам – имаше десетина минути до отваряне на магазина. Отсреща до спирката момиче беше спуснало дългата си руса коса към улицата, с полуанфас обърнато към мене. Впитият клин оформяше добре ханша и бедрата. Отсреща по улицата трафикът се забавяше от близкия светофар. Почти всички мъже, движещи се към него в колите си, извъртаха глави с жадни погледи, за да огледат красавицата със скрито лице, без да му мислят много-много, че внезапно, докато се усетят, нещо може да се окаже под гумите им. В такива случаи жена ми казва: “Това мъжете сте големи хаховци – нещо да срещните и изпулвате очи, сякаш не сте виждали жена”. Така е, но има и друго. С тази безцеремонност на мъжкото възхищение ние си пазим правото да сме нагли и директни към желания обект.
Та за моя утробен потрес ставаше дума. Да, установено е, че човек се оформя като личност и според дейностите или състоянията на родилата го малко преди да ревне за първи път.
Майка ми влетяла, доколкото може в напреднала бременност, по тесните стълби в кабината на баща ми. Изпълнена с възмущение и погнуса, му обяснила, че някакъв просулен натрапник я целунал внезапно, изневиделица по голия гръб, малко пред входа на киното. Скочил баща ми навън, тя след него. Огледали Главната. Единият хванал към Джумаята, другият – към кино “Балкан”. Чул баща ми вика на жена си: “Ето го! Ето го!”. Хукнал обратно. Хванал посочения, тръшнал го на земята, но дошли двама милиционери. Родителите ми им обяснили случилото се. “Е, какво искате сега: и тримата да Ви водим в участъка ли?! С такова дребно нещо цялото Полицейско ли да занимаваме?! Забравете и толкова – случайно е станало.”
Оттогава майка ми си обличала нормална рокля, когато тръгвала на разходка или да види баща ми в киното.
Оттогава баща ми започнал да разпитва за “хубавеца”, който си правел майтапи с жените по Главната.
Оттогава потресът и погнусата са ме близнали.
По същото време баба Рада, леля на майка ми, живеела на Бунарджика в къщичката, определена за отговорника по питейната вода – длъжност, изпълнявана от мъжа ѝ, вуйчо Момчил. Покрай разходките по този популярен хълм, модерни тогава, родителите ми им гостували често. Станало въпрос за ненадейния целувач.
– О! Знам го този. Чак тук прави номера с туристките. Викат му Мильо. Из града е известен. Сякаш каквото и да стори, му се радват и му прощават – обяснил питейноотговорният роднина със самочувствието на дълго пребиваващ на най-голяма градска височина.
Но баща ми смятал да прощава след надлежно “възпитаване”. Помолил вуйчо Момчил, види ли майтапчията, да му звънне в киното от служебния телефон на Водното.
Така и станало – по време на прожекция водния вуйчо съобщил на татко, че Мильо се “развявал” на Бунарджика. Моментът бил неудобен, но той взел решение. Погледнал ролката – била в началото. Излъгал персонала, че излиза, колкото да си купи цигари и запердашил към Джумаята. Баща ми е клисурец. А клисурци са барутлии и смели планинци. За девет минути бил горе на хълма. Съгледал Мильо, благодарил на Бога, че бързо се здрачавало. Хванал “шегаджията”, смъкнал го към храстите, натресал му един по носа и го попитал дали ще закача жените по улицата. Нямало нужда да го удря втори път. Съзнанието на Мильо заработило в посоката, желана от моя пряк създател.
А, за прожекцията ли? Поборникът за сигурност на нежния пол се върнал на поста си малко преди останалата вече в историята кинолента да свърши в ролката.
Да ти кажа, читателю, и аз като тебе се съмнявах в тези “предания”. Само от уважение към родителите си ги приемах за нещо като семеен фолклор. Явно съдържаха големи преувеличения. Цялата тази история ми приличаше на холивудски екшън, “режисиран” от стремеж за поведенческа екстравагантност – много рядко изкопаемо за времето на развития социализъм.
Но версията на родителите ми се потвърди!
Професията ми изисква движение от обект на обект и не щеш ли – Съдбата ме срещна с Иван Кърджев. Той е пловдивски кореняк. С него поддържаме бивш колосален завод, сега наемодателна фирма. Като млад елекротехник бай Иван е окабелявал Главната и е видял какво ли не по нея. Сяда той в качеството си на енергетик на продънения портиерски диван и започва да си разказва живота. Днес за едно, утре за друго – и, хоп!, без изобщо да го питам, за Мильо, талисмана на Пловдив.
Отделно от това бай Иван има много, много да разказва. 82-годишен е, преживял е неща за десет романа, пък и много истории са му предадени. Той е пра-пра внук на жената, която е правила на Бенковски кафе в Тутековата къща. Пра-дядо му, от рода Тохчиеви, е бил първият началник на Панагюрска околия. Настолният му спомен от Априлското въстание е шише за ракия с напъхано в него миниатюрно черешово топче. Питам го как го е направил. Въпрос на фина механика – отговаря.
Бай Иван ще Ви разкаже как негов пра-роднина е биел камбаната на Априлското въстание в Панагюрище. Как, като почнал да обяснява на един уредник на музей, че пра-пра-баба му се е спасила в клането благодарение на плитките си, обвили врата ѝ, онзи му обърнал гръб и се шмугнал по-навътре в музея.
/Секунди за израза “благодарение на” – забележете колко често се използва, дори от журналисти, при негативни, нежелани последици. А той означава даване на благо. “Благодарение на обилния снеговалеж пътят е затворен”! Забравихме ли какво е положителното и какво е обратното?! В началото беше словото… А в края? – изтърбушеното слово. /
Но да се върнем към талисманизацията.
От данните на очевидеца Иван Кърджев става ясно: “пичлигари” винаги се навъртали около Мильо и го подстрекавали да прави “изпълнения”. “ Ще ти дадем две цигари, ако прегърнеш онази, ако целунеш тази …” Безделникът това и чакал. Сигурно е изпълнявал поръченията с чиста съвест – друг го е накарал. Той е само оръдие за “етюда”. Нещо подобно не става ли и при войните: “Ще си върнем териториите, ако убиеш няколко от онези!” И у войника личната отговорност за клането спада до нула.
Като разбрах, че е пълен с градска история, мине-не мине, почнах да подпитвам дългогодишния електротехник. Повтори ли с малки изменения случката, значи не преувеличава. Но бай Иван беше гърмян заек. Усети, че накланям разговорите към Мильо и местният му патриотизъм заработи за смекчаване на талисманската вина: “Ами, той беше нисък, та не можеше да стигне до голите им гърбове. Целуваше ги по роклите”. Колко да е бил нисък? – питам. Трябва да е бил един и двадесет, за да не може да достигне непокритата женска плът. Кърджев мълчи – каквото и да каже, ще проличи, че “адвокатства”.
Но Мильо действал и самоинициативно. Заради него уволнили доста дами от магазина за обувки “Лебед” – привиквали го и му са се радвали на някои дарби. За тази случка също ми разказа бай Иван, както и за летните панталони на скитника в централната градска част – не покривали “жълтите му стотинки”, част от мъжеството му била все на проветрение. По-пуритански възпитаните ще възразят. Но голяма част от нежния пол нямат против визуализирането на мъжките надарености. Убедих се сам в това – един летен следобед се прибирах от работа. След пешеходния мост свих за по-пряко към паметника на Съединението. Бях зад него, когато забелязах нисък мъж на средна възраст, прикрит от зеленината, да си прибира “мъжеството” в панталона. Срещу него група ученички, седнали в основата на монумента, го наблюдаваха с нескрита възхита. Вече нямаше какво да гледат, станаха, подредени като за хоро се отправиха към подлеза откъм лицето на паметника.
Разказаното от възрастния колега ме върна пак назад, но не в ембрионалния ми период, а в студентските ми години.
Квартира ми беше в центъра на Пловдив – улица “Крали Марко”. Тъкмо се нанесох на таванската стая с голямата тераса и хоп! – на вратата ми почука една закръглена брюнетка с едър бюст:
– Мога ли да постоя при Вас, че у нас спря токът?
Не помня всичко, което си говорихме със съседката. Но по едно време тя ме осведоми, че хората от входа чували странни звуци. Най-ясни били, когато се прибирали по стълбите в късните часове. Най-вероятно идвали от тавана.
– Това трябва да е само таласъм! – отсече съседката. Кара го като песен – женски е. Тази кооперация е строена отдавна и може да са вградили нечия сянка в темелите.
Не след дълго започнах да сънувам, че съм в прозирна стая с тераса към морски плаж. Радвам се на водната стихия, но изведнъж се обръщам към сушата, а на стъклената стена отвън е залепено нечие лице с размазани по нея устни и разбит нос. Добре, че този сън се явяваше само в квартирата ми. Ако спях при нашите или при гадже, изчезваше.
Една нощ наистина чух подобие на пееща жена. Втора нощ така, но на третата станах, наметнах си връхна дреха и излязох на тясното таванско коридорче. Звуците идваха от противоположната му страна. Приближих се до една от вратите и ми стана ясно – вътре правеха любов. Таласъмът беше обяснен!
Измина доста време оттогава. Тайната двойка вече не идваше. Но отново през нощите се долавяха странни песенни звуци. Този път от таванската врата срещу стълбището. Нови гаджета, казах си. Приглушената “песен” започваше в малките часове и не приличаше да е резултат от любовно удоволствие.
Веднъж се престраших. Приближих вратата, прилепих към нея дясното си ухо, за да доловя по-ясно какво става оттатък. Сякаш от допир с чуждо тяло се разля топлина около слепоочията ми. Нещо се вкопчи над левия ми лакът и ме застиска като менгеме. Зави ми се свят. Сигурно съм припаднал за секунди. Свестих се, проснат на пода. Чувствах ръката си като откъсната. Главата ми тежеше. Оттогава много лошо чувам с дясното ухо.
А таласъмът зачести “появяванията” си. Дращеше по тавана, суркаше нещо по коридора. Дори остави петно, след блъсканията си в ъгъла на стаята ми.
Хазайката, другарката Божилова, беше шефка на Учебен отдел в Медицинския институт. Веднъж ме извика с молба да внеса в съда мое заявление относно бившия ѝ съпруг – той живееше в една от таванските стаи и с нещо ѝ пречеше. Направих, каквото искаше. Веднага след това човекът ме потърси и ме заплаши.
– Да си изтеглиш заявлението от съда! Иначе ще насъскам таласъма да ти вземе здравето.
Едва дочаках края на учебната година и напуснах квартирата.
Наскоро след дипломирането си като част от безработната класа – прекариата, продавах домати, собствено производство на Четвъртък пазара. Бяха чудесни! Отглеждах ги на девствено място – докато Поземлената комисия раздаде земите, нивата си беше отпочинала. Спуках джуките на купувачите, както се изразяваше Илия от съседните маси. Ако не вярвате, като отивате на Първенецката борса, отбийте се при Илия. Той продава на местата за производители – в близост до пътя. Един приятно пухкав, среден на ръст. И брат му Иван е там. Само баща им остана да търка масата на Четвъртък пазара.
Продавам си аз готините домати и хоп: пред мене една тузарска личност с полицай зад него. Сочи моята маса, сочи някои други край мене. Негов помощник купува пожеланото. Отминават. Полицаят остава и нещо ме гледа, но преди да ме надуе страхът, заговаря:
– Ти знаеш ли кой купува от твоите домати? Цар Киро! Имай го наум!
Почувствах се горд, че този “феодал”, заслужил статута си още през социализма, е опрял до моите домати. Това обстоятелство ми подсказа да гледам по друг начин на тържището. Започнах да забелязвам особености. Например край масите мина мургав мъж – продаваше водосмесителна батерия. Спрях го като евентуален купувач и заразглеждах стоката му.
– Ето следи от тръбен ключ – коментирах. – Значи е сваляна.
Продавачът издърпа, раздразнен, железарията от ръцете ми. Огледа смълчалите се зарзаватчии наоколо. Продължи по пътя си, сякаш говореше на себе си, но достатъчно ясно, за да чуя заплахата:
– Някои за разваляне на сделка убиват!
Друг един също ми направи впечатление – заставаше прав, държеше в ръка хартиени фунии и повтаряше едно и също:
– Хубав пецен слънчоглед! – не можеше да изговаря българския звук, отбелязван с “ч”.
Почнах да го наблюдавам. Този особняк имаше “оборот” от 3-4 опаковки слънчоглед на ден. Къде му беше кярът? Споделих с възрастния продавач, който всяка сутрин рано-рано заемаше позиция с кашони срещу мене и се представяше като бивш началник на затвор.
– Тук не е само пазар – открехна ме той. – Сградата на магистратите е на двадесет метра от тук. Всеки ден през пазара минават по няколко прокурора, следователи … А да не говорим за полицейските “очи и уши”!
Една вечер, много години след тези мои пазарни преживявания, закарах жената на курсове по компютърна грамотност. Трябваше да я чакам доста време, та тръгнах по градската градина. Реших да мина край “Берьозка”, Университета, студентската ми квартира и да се прибера в колата. Но когато бях край библиотеката, забелязах плакат за литературна премиера и юбилей. Влязох през далечния вход към долната зала – чиста изба. Отворих вратата, бяха започнали, а отвътре ме лъхна застоял въздух от стотици нагъчкани почитатели на поезията. Отказах се да влизам и седнах на една празна маса до външната врата, за да дишам чист въздух. Добре чувах със здравото си ухо речта на големия пловдивски поетолюб Кадията. Беше ми преподавател в университета. Лекциите му след две-три изречения по същество се превръщаха в пълна клюкарница. Много добре помня: когато започнах да записвам всичко казано от него, веднага ме забеляза и ми забрани да го “документирам”.
Скоро след завършването си карах клас-квалификация, организирана от Кадията. За рецензент на курсовата ми работа избрах Чеева. От нея разбрах, че ѝ вдигнал голям скандал: Той уредил цялото обучение и накрая други му взимали парите! Срещнах по университетските коридори дъщерята на Кадията и троснато ѝ казах да пита баща си дали в университета има разрешителен режим за рецензиите и други.
Тогава още приличах на студент и често се мотаех край ректората. Един ден срещу мене Кадията. Рипна от радост, че има възможност да ми го върне. Врътна се кръгом, хвана ме уж дружелюбно за ръката, но почна да ме стиска с пълна сила над лакътя. Искаше да ми причини болка, да ме сплаши. Но нямаше шанс. Вече бях преживял такова “отношение” и с квартирния таласъм, и в препълнено с млади поети купе, на път за студентското литературно събитие в Шумен. Известен пловдивски поет, водач на групата, изпадаше в различни по тема монолози. Седях до него, както всички останали го слушах с раболепен интерес. Но направих грешка – опонирах на творческия ръководител за думата “девятка”. Упорствах, че на старобългарски тя е “девенти”, т. е. съдържа малка носовка. Не видях изражението на лицето му, но усетих силата на ръката му, с която стисна моята пред всички в купето – отново над лакътя, сякаш таласъмът го беше обсебил и даваше ясен знак: Не ме злепоставяй! Не ги търпя такива!
/Като студенти често измисляхме прякори на преподавателите. Казвахме “Магарето” на този по Старобългарска литература, защото беше обидил доста хора с приказката си на лекции: “И магаре да вкараш тук, ще завърши”. Друг тайно наричахме “Прост Иван”. Наистина имаше някакъв примитивизъм в преподаването и изказа му. Студентският народ е проницателен като всеки народ – след десетина години “разжалваха” Прост Иван за плагиатство./
Но да се върнем към момента, когато седях до крайната врата към голямата зала-мазе на Народната библиотека, за да дишам чист въздух. Дочух Кадията да нервничи: “Не ме прекъсвай!” и продължи гръмовитото си изказване за шестото място в българската литература на поета-юбиляр. Тогава по рамото си усетих нечие потупване. Обърнах се – срещу мене семкопродавачът от времето на доматеното ми “забогатяване”. Прави ми жестове да излизам.
– О! Хубав пецен слънчоглед! Как си? – реагирах съвсем спонтанно. Разпоредител ли го раздаваш?
Онзи се стъписа. Бях сигурен, че добре помни търговията си на Четвъртък пазара, спомни си и за мене. Изви се, прибра се в залата и повече не ме притесни. Наблизо, на едно от стъпалата, които водеха към началниците, стоеше директорът на библиотеката и се правеше на разсеян.
Същия този семкопродавач, провикващ се “Хубав пецен слънчоглед!”, наскоро, разбира се с помощта на медиите, се превърна в герой и нов талисман на Пловдив. Чак Главният прокурор дойде да пие сутришно кафе с него – събитието беше отразено по телевизиите.
А ето стихоритмично обяснение за гражданската подкрепа на новия талисман в централната градска част.
Продавал човекът чорапи.
Предлагал ги често в Капана.
Раздразнил там мутра-търговец.
Изблъскал го онзи цинично.
Забрана му креснал в лицето.
Човекът останал спокоен.
Но рипнали всички в защита.
В защита и възмутени.
Пред офиса на бабаита
натрупали стари чорапи.
Голяма камара да бъдат.
На наглия бизнесмен нека миришат!
Ако направят някога паметник и на Хубав пецен слънчоглед, творческата мотивация ще е по-плътна от тази за паметника с образа на Мильо – гражданското общество от Капана на Пловдив.
А на мене като трайна следа от тези двама пловдивски талисмана и един квартирен таласъм ми остана повтарящ се и досега сън:
В прозирна стая с тераса към морски плаж се радвам на водната необятност, но изведнъж нещо ме обръща към сушата.
През стъклената стена виждам отвън бай Иван Кърджев да окабелява едно черешово топче. После се появява лицето на Мильо с посинели устни и изкривен от удара на баща ми нос. Напада ли ме или иска да го съжаля?
© Веселин Д. Делчев
2023
