Попе, ще ти разкажа, каквото имам. За тебе може да е изповед. За мене ще е облекчение донякъде.
А може пък да съм започнал да вярвам. Но да знаеш – усетя ли, че нещо излезе от чутото, не знам какво ще те направя. Нали се сещаш за Каридова, тя подгони предния поп – споделила му за своя изневяра, той я “изпял” и тя направо при митрополита в Пловдив. Тук не си поплюваме.
Вечерта, преди да гръмнат Мильо, се прибирах доста късно с талигата по неговата улица. Червената му раздрънкана Лада, както винаги, беше пред къщата му. Обаче под нея лежеше по гръб човек и само краката му се подаваха навън. Можех да дръпна юздите на коня, да спра и та го питам какво прави там, ама приех набързо, че е самият Мильо, наврял се да си оправя колата. Знаех за проблемите му в ликвидационната комисия. Като неин председател беше направил така, че да се смрази с кого ли не. Не плащаше редовно на хората. Бяха му забивали за предупреждение кирки в капаците на служебната му Лада. Знаех за генералите, предложили му общ бизнес със старата изба, че им казал ”Аз с комунисти не работя!” и за заплахите. Можех да се сетя, както го дават по филмите, че това сигурно е поставяне на пластичен взрив. Ама ме беше яд на такива шльоковци: разпродадоха граденото от народа за нула време. Нагушиха се и все комунизмът им виновен. Затова ми беше по-лесно да си кажа, че самият Мильо бърника под колата си.
На другия ден чух взрива и скочих да видя какво става – през три къщи сме. Страшна гледка. Бяха го разпилели на парчета. Червата му ги събираха от близките боровете! Краката му откъснати! Той викаше: “Вдигнете ме! Вдигнете ме! Боли ме главата!”.
Беше орязан труп като балканджи Йово, че още по-лошо! Няма да го забравя! Изтичах обратно към къщи, прибрах вътре внука и жената – да не гледат. Добре че младите бяха на работа. Няколко дни след това синът ми легна на легло и едва го оправихме. Ама не е същият. Отмалял, повехнал някак…
Жена ми при всички подобни случаи все търси някакъв грях, за да се случат. И на мене ми споменава: “Да знаеш, направили сме нещо зло пред Бога. Отвърнато е на сина ни.”
Онзи ден реших да ида на долната нива. Качих внучето да е с мене – да се разходи и да се учи да помага. За по-кратко минах покрай гробищата. Тъкмо да ги подминем, гледам в ъгъла голям паметник на Мильо. Нещо ме човръкна отвътре, та ударих с юздата коня. Забърза се, а в същото време един сух клон изпука и падна от страната на внука, та удари каруцата по средата. Това вече беше знак. От съдбата ли, от Бог ли? Не е важно. Притесни ме тази случка и първо разказах на моята, че съм могъл да спася Мильо, но не съм го направил.
– Това е грехът, дето ни мъчи! – викна ми жената – Гледай да го изкупиш някак!
Ще ми се да се помоля на Бога, попе. Да ми прости. Ама сърце не ми дава. Няма да е истинско. Но ми олекна някак. Само да не ме издъниш, попе. И за тебе нов грях, а до моя грях ще прибавя и този, с който ще ти отмъстя. Мълчи, попе, та да подхвана някак си вярата.
