Венедикт (Веничка) Василиевич Ерофеев (24 октомври 1938 – 11 май 1990) е руски писател, известен с разкрепостения си език, сюрреалистични описания на баналната действителност и своя алкохолизъм.
Най-прочутото произведение на Ерофеев е постмодерната „поема в проза“ „Москва-Петушки“, написана през 1969-1970 година.
Почива от рак на гърлото. Погребан е на Кунцовското гробище в Москва.
Интервю на Игор Боличев, със съкращения
– Венедикт Василиевич, какво правехте до 1985 година?
– Какво правех ли? Какво ли не правех. Зидар съм бил, мазач съм бил, бояджия, общ работник в Черьомушки, ходих на геоложка експедиция в Украйна, бях библиотекар в Брянск, завеждах склад за цимент в Дзержинск… Всичко съм бил, направо не е за вярване.
– И през цялото това време не са ви публикували, но пък са ви чели…
– Как да не са ме публикували, във всички страни…
– А в Русия? Кажете за Русия…
– Пак Русия, вечната страдалница…
– През всичките тези години усещахте ли читателя си?
– Не, не е там въпросът. Има много лоши читатели. Не ги интересува същността, за тях най-важното е да четат нещо забранено. такива хора никога няма да спрат пред картина на Рафаело, обаче ще изчетат драсканиците в клозета на Курската гара до последната буквичка.
– Но има и други, нали?
– Разбира се. Точно за тях пишех. И докато пишех, много добре знаех какви хора имам предвид.
– С какво се изхранвахте? И как намирахте време да пишете?
– Винаги съм работил. А когато пишех, легнал на горното легло на фургона, приятелите идваха и казваха: какво драскаш там бе?… стига си драскал, дай да ходим да поркаме. И всички проблеми се ликвидират. Искам да кажа, че имаме великолепна работническа класа. Един интересен щрих към руския народ. Значи така: трябва да се свърже кабелът, обаче стрелата на крана, тя е чудовищно огромна, всеки момент може да падне – и край. Но все някой трябва да го направи, нали? Никой обаче не ще. Гледам колегите си – ама никой. И не че съм храбрец, просто не можех да ги гледам такива, станах, свързах кабела и щом се измъкнах, стрелата взе че падна. Кабелът падна в един ров, пълен с ледена вода, и влязох да го вадя. И точно тогава минава една жена с малко детенце, сочи ме, – мене, дето нямам и една петица през живота си – и му казва: ако не си отличник, ще работиш ей като този чичко.
– Имате ли нещо против да поговорим за руската интелигенция?
– Господи, това пък какво е?
– Смятате ли се за интелигент?
– Ама и вие… Няма да отговоря на този възможно най-гаден въпрос, който… Още повече, че няма никаква интелигенция.
– А какво е отношението ви към тезата, че съветската интелигенция трябва да наследи най-добрите традиции на руската интелигенция?
– Това са глупости. Какво има да наследяват? Съветската интелигенция унищожава руската интелигенция – за какво наследство може да претендира?…
– А има ли съветска литература? Вие съветски писател ли сте?
– Много смешен въпрос. Но няма да се смея, понеже докторите ми забраниха.
– Може ли да се говори за криза в руската култура?
– Няма никаква криза, изобщо никаква криза няма. Тоест изобщо няма нищо. Добре щеше да е да има поне една елементарна криза, обаче няма нищо: нито култура, нито криза, абсолютно нищо няма.
– Появява ли се нещо интересно в съвременната литература?
– За появяване – появява се. Според мен най-перспективното направление в момента е на онези, които кретат подир обериутовците (от Обединение на Реалното Изкуство, 1927-1930 г. – бел. ред.).
– Мислите, че това е най-перспективното направление?
– Да. Останалите… Ами че Чингиз Айтматов перспективен ли е? това е смешно. И при цялото ми уважение към Алес Адамович и Васил Биков, все пак най-перспективно е направлението, което следва обериутовците. Поети като Коркия, Иртениев, Друк, Пригов. Те може да се правят на хулигани, обаче изобщо не са хулигани, а са големи дяволи, в най-добрия смисъл на израза.
– А в прозата?
– В прозата не намирам нищо. В прозата ми харесват културтрегерите ни от типа на Михаил Гаспаров и Сергей Аверинцев. Сред писателите няма никой. Мисля, че съм ги огледал всичките, и то добре – и не намерих нищо.
– Венедикт Василиевич, кое от произведенията ви още не е публикувано?
– Хм, хм, не знам. „Записките на психопата“ едва ли ще ги публикуват (впоследствие биват публикувани – бел.ред.). Защото там има толкова – не говоря за цинизмите, – толкова неочаквани изрази, ако мога да се изразя така. С цинизмите вече свикнаха всички, по телевизията показват голи задници, обаче никога няма да се примирят с езиковата голота. Освен това „Благовестие“ – трябва да го възстановя. И статиите за норвежците – за Кнут Хамсун, за Бьорнсон, за късния Ибсен, трябва да то намеря всичко това…
– А писали ли сте стихотворения?
– Да. Ту подражавах на Маяковски, ту на Игор Северянин – когато бях на 16-17. И ту се получаваше, ту – не. После реших да спра с тия идиотщини.
– И почнахте да говорите с „шекспировски ямбове“.
– Така излиза.
– А поетичните ви пристрастия? Казвате, че ви е най-близък Сребърния век, началото на века.
– Разбира се. Много повече от средата.
– И кой от този Сребърен век?
– На млади години се влюбвах във всички подред. Първо ме омая Константин Балмонт, после, след два месеца – Игор Северянин, след три месеца Андрей Бели и така нататък. Много влюбчив бях.
– А от тези увлечения остана ли ви някаква любов?
– Всичките останаха, точно там е въпросът. На всички съм признателен. Виждате ли, обикновено хората си го връщат тъпкано на онези, на които са задължени. Е това не мога да го разбера. Аз например обичам от сърце всеки, на когото съм задължен поне малко. Та ако ще да са хора като Балмонт и Северянин – знам, че са били малко така, обаче си ги обичам.
– А кои са учителите ви?
– Салтиков-Шчедрин, разбира се, Стърн, Гогол, ранният Достоевски – и така нататък, мога да изброя още много.
– А в живота си срещали ли сте човек, когото можете да наречете свой учител?
– Да, Владимир Муравьов. Казаха ми така: „Ерофеев, ти драскаш разни стихчета, знаеш ли, че в първи курс има още един, дето пише?“ И аз казвам „О, много интересно, я ми го покажете, доведете ми го тоя младеж.“ И го водят значи, и той излезе наистина толкова свръхерудиран, че направо ми се зави свят на младата тогава чутура. И като ми се отви, почнах да го слушам. Имаше какво да слушам. Та ако ще говорим за нелитературен учител, това е Владимир Муравьов.
– А имате ли ученици? Казахте, че хората, които, както се изразихте, кретат подир обериутовците, са ви подарили сборник стихотворения с надпис „Всички идваме от Петушки“…
– Пак ще ви кажа без никаква гордост – според мен това е най-доброто направление в руската поезия. За прозата няма какво да говорим, тя умря.
– Безвъзвратно?
– Според мен безвъзвратно. Всичко, което става в Русия, е безвъзвратно.
– В Театъра на Малая Бронна играят вашата „Валпургиева нощ“. Хареса ли ви постановката?
– Чудовищно не ми хареса. Дори предварително си бях поръчал крайното място вдясно, за да си тръгна.
– Но все пак я догледахте, нали?
– Догледах я.
– Значи не е толкова чудовищна, щом може да се догледа?
– Вижте, аз освен всичко друго съм и педантичен. Не може да се реже така… Цялата еврейска тема… Диалозите…
– И репликите на санитарката Тамарочка?
– Това, че са махнали тях, е нищо, макар всъщност да не е нищо. Докато бях в Четвърто отделение, няколко седмици трябваше да слушам точно тази фразеология. Не го пожелавам на никого. И когато казах: „Вие сте жена все пак, не ви ли е срам?“, тя викна: „А ти кой си бе, … с …“. Ясно ви е какво. И продължи в същия дух…
– В пиесата?
– Ха, в пиесата, в пиесата нищо – в Четвърто отделение на болница „Кашченко“ мен ругаеше.
– Венедикт Василиевич, позволете ми един идиотски въпрос. Вие знаете ли „кой е виновен“?
– Нямам представа. Остава да ме питаш „какво да се прави?“. Не обичам такива въпроси. Крайно време е да спрем с тоя тип фразеология.
– А какво ще кажете за перестройката?
– Аз нямам нужда да се преустройвам. Запазвам си статуквото и ще си го пазя винаги.
– А като цяло?
– Като цяло не е лошо. Хайде, задавайте си последния въпрос. Много обичам последните въпроси, за разлика от първите и вторите.
– Добре. Днес вие станахте нужен на всички. Тези „закъснели цветя“, ако перифразираме Чехов… как ги приемате?
– Интересен въпрос – много поетичен и съвсем ненужен. Не са закъснели, съвсем не са закъснели. Напротив, ядосва ме не закъснението им, а, как да го кажа, закъснялата им чевръстост. Направо ме вбесява.
©Иван Тотоманов, превод
