★★★★★✰
Когато всеки втори тъпак, критик или най-обикновен сноб хареса някой филм, той наистина трябва да е много, много кофти. С малко изключения.
”Бърдмен или неочакваната добродетел на невежеството” на Алехандро Гонзалес Иняриту е най-великият филм за изкуството след „Ах този джаз”. Колкото и глупави да са абсолютните категории, понякога съществуват.
„People, they love blood. They love action. Not this talky, depressing, philosophical bullshit”.
Ригън Томсън, в ролята Майкъл Кийтън, е актьор със стара слава, търсещ финал. А шансът да свършиш нещо смислено в живота си минава през пълно себеотдаване и риск.
В приключението са замесени бившата съпруга, любовницата, дъщерята и един колега, който се нуждае от солариум, за да развие ролята си. Егото и талантът, също.
I’m nothing. I’m not even here.
Когато се преструваш навсякъде другаде, но не и на сцената, нямаш голям избор освен да й се отдадеш изцяло.
И докато френетичен барабанен бибоп ритъм набира напрежение, избухваш в смях, а след минута се разтапяш във филмова музика. Изкуството като живот и като пълен ташак.
Sixty is the new thirty, mother fucker.
Струва си, а истината е винаги интересна.
