Средата на 90-някъде в Белград.
Мане се връща в една страна, от която всички бягат. Заради една Наталия. Аце е специалист по мацки и правенето на глупости, а Йован всичко е дал за колата си.
Един друг споделя на най-добрия си приятел тайна от преди 20 години. Някога той му оставил Йована да я пази, докато е в казармата, а той не я е точно пазел.
После на един друг му писва да чака шофьора и пали сам автобуса. А един милиционер пие бира през тръбичка.
Отрепка. Разкаяние. Спасение.
20 сюжета карат по улиците на Белград със 100 километра в час. Театрални етюди – трагекомедии. Любов, ревност, отмъщение. Засичат се, подминават се и после потъват в река Сава.
Пичка му матерна. Да сме живи и здрави.
Толкова лесно се умира без да искаш.
”Буре барут” (1998) на сръбския режисьор Горан Паскалевич и македонския драматург Деян Дуковски е врящ котел от гордост, идиотщина, люта любов, тежки думи, самоунищожение, силни актьори и тъжен последен смях.
Горан Паскалевич е един от най-характерните сръбски творци. Прави от най-сложните прости филми. На които се смееш и плачеш.
„Неуловимото лято на 68-а“ (1984), „Ангел-хранител“ (1987), „Аржентинско танго“ (1992), „Америка на някой друг“ (1995), „Буре барут“ (1998), „Как Хари се превърна в дърво“ (2001), „Сън в зимна нощ“ (2004), „Когато се съмне” (2012) и още много, дето все си струват.
