Документалната лента “Записите на Чарлз Буковски” съдържа 52 кратки интервюта, събрани в повече от четири часа, които Барбет Шрьодер взима от Буковски в период от три години преди заснемането на “Barfly”. Записите излизат за пръв път през 1987 г. в САЩ. Повечето от интервютата са правени в дома на Буковски в Лос Анджелис, както и на различни места в града, свързани с миналото на писателя.
Из №4
Б: Природата не е нормална, Бог не е нормален. Природата не е мила, човече, не й пука за нищо. На мен ми пука. Когато видя, че нещо се случва, че нещо убива друго нещо, не ми харесва. Истински интелигентните хора казват „така трябва да бъде; това убива онова, онова яде другото… това е скакалец, скача върху това… всичко е подредено”, но когато нещо скочи върху тях крещят, нали? Виждаш ли, те не се поставят на мястото на паяка и мухата. А аз го правя, аз съм мухата, нали, а там е паяка. Хората са безразлични към това, което се случва. „О, това е интересно, виж!”. Но те също са въвлечени. Ами ако друг човек ги убие? Те не знаят и не разбират това. Те са тъпи. Почти всички хора са тъпи. Ходят в ресторанта за да се хранят, а не им се яде. Просто е време за ядене, дори не са гладни. Колкото повече мисля за човечеството, толкова по-малко искам да мисля за него. Боже, да говорим за нещо друго.
Из №7
Б: След като баща ми ме остави намерих други, които да заемат мястото му. Понякога това бяха жени. Бащата никога не изчезва, дори когато е мъртъв. Бащата винаги присъства. Не в сърцето, може би някъде под ноктите на краката, в мръсотията.
№8
Б: Понякога нощта е хубава, всички се смеят и се чувстваш добре. Веднъж отивахме до супера за бира, винаги аз купувам бирата, такъв тип съм, купувач… смотаняк. И така, връщаме се и аз нося всичката бира, трима-четирима сме, и по едно време се приближава някакъв и казва: „Боже, вие май добре си прекарвате. Имате ли нещо против да дойда с вас?”, и всички отговарят „да, да”, а аз казвам „хей, я почакай”. Той обаче продължава „хайде де, нека дойда”, и аз казвам „е, добре”. И почваме да пием, и пием… И така, понеже има пиано почвам да свиря на пиано, не мога да свиря, но го правя, вечерта продължава, и си седя на стола. Не харесвам много този тип, казвам си „какво прави тоя? Говори за войната, в която е участвал, колко хора е убил!”. Това не ме интересува, защото да убиваш хора по време на война не значи нищо, тогава е законно. Трябва ти кураж да убиеш някого, когато НЕ Е законно, разбираш, нали? И му казвам това. А той продължава – какъв добър стрелец бил, колко хора застрелял… Викам му, „глупости, изчезвай оттук”. „Ти не ме харесваш”, казва. „Да, махай се”. И така, той си тръгва, другите продължаваме да говорим и пием. По едно време се връща и носи пистолет със себе си. Около мен няма никой в момента, някъде са изчезнали. И оня застава зад мен и казва: „значи не ме харесваш?”. Това е момента, в който хората често правят грешки, говоря за себе си. Казах му истината: „Да, не те харесвам”. Той ме заобиколи и допря пистолета в слепоочието ми. „Още ли не ме харесваш?”, пита. „Още не те харесвам”. Да призная, не се страхувах изобщо, сякаш гледах някакъв филм. Той продължи: „ще те убия”. Казах му „Добре. Нека ти кажа нещо. Ако сега ме убиеш, ще ми направиш услуга”. Казах му го, наистина. „И без това искам да се самоубия. Чудех се как да го направя, сега ти ще разрешиш проблема ми. И между другото, ако ме убиеш, ще разрешиш моя проблем, но ти ще имаш проблем, защото ще идеш в затвора, с всичките електрически столове и други такива”. Настъпи тишина. Усещах натиска на дулото. Не можех да кажа нищо повече. Без да казва нищо, по едно време свали оръжието, излезе през вратата и си тръгна. Това, което му казах, беше истина, наистина исках да се самоубия тогава. Той попадна на погрешния човек, на някой толкова луд и гаден, колкото самия него. Мисля си, че ако му бях казал „моля те, не го прави”, можеше да ме застреля. Исках да го направи. После приятелите ми идват и ме питат: „хей, Ханк, добре ли си?”, а аз им викам „хей, момчета, вие сте страхотни! Наистина ми помогнахте, а? Седяхте и гледахте. Можехте да го сграбчите отзад…”. „О, Ханк…”. „ОК”. По-късно се разбра, че оня отишъл в някаква аптека и заплашил някого с пистолета, опитал се да стреля, и го вкарали в лудница. Оказа се, че не се шегувал. Нищо не може да се сравни с разговора между двама луди, докъде може да се стигне. Бях готов да умра, за мен не беше кой знае какво, и той го разбра. Не действаш, ако не надушиш страх.
