от Хърбърт Митганг
25 Януари 1981 г.*
Бекет не дава интервюта, което е разбираемо. Обсипан е с достатъчно почести, включително Нобеловата награда за литература през 1969 г. (която, естествено, не приема лично). Публичното внимание единствено го отдалечава от писането и – както внимателно споделя – което е по-лошо, води до неправилна “интерпретация” на неговия живот и замисъл в произведенията. Възможностите за неразбирателство не са малко: почти непрекъснато излизат нови издания на “В очакване на Годо”, “Щастливи дни” или “Краят на играта” в Европа и САЩ.
Продължаваме без интервю и без записки. “Rien a faire“ (няма да го бъде), както започва “Годо”. Въпреки това нищо не ни пречи да изпием няколко чаши кафе, да изпушим по някоя пура и да поговорим час-два. Той запалва пурета “Havanitos Planteros” , като казва, че не е толкова лошо, колкото да пушиш цигари. Донесъл съм вестник със статия, в която пише, че пиесата му “Rockaby” ще бъде поставена в Бъфало, Ню Йорк, за 75-тата му годишнина на 13 Април. Той я поглежда, връща ми я и казва, че не пази неща, писани за него.
Споделя, че това, което е от значение, е цялостта на неговата работа. Затова предпочита относително малки издателски къщи като “Grove” в Ню Йорк и “Les Editions de Minuit” в Париж. Следи отблизо поставянето на своите пиеси; сам режисира няколко в Дюселдорф, като скромно отбелязва, че познава достатъчно немския език, за да бъдат разбрани идеите му.
Интересът към романски филологии го отвежда във Франция през 1926 г. По това време се подготвя за преподавател в колежа “Тринити” в Дъблин. На въпроса кое го кара да пише някои свои творби първоначално на френски, а впоследствие да превежда на английски език, отговаря, че причина е желанието му да се отдалечи от майчиния си език. Писането на английски е някак твърде лесно за него, докато френският предлага повече чистота, принуждавайки го да мисли по-фундаментално и да пише по-пестеливо. Но по-скоро инстинктът е това, което определя на какъв език да бъдат написани пиесите му; обяснението на Бекет за собствената му “двуезичност” придава нов, по-възвишен смисъл на това понятие.
Интересувам се какво е правил по време на немската окупация на Франция (след освобождението на Париж Бекет е награден с медал за своята нелегална дейност). Отричайки да е правил нещо необикновено, той казва колко полезно и необходимо било “пестеливото” писане при информацията, която Съпротивата доставяла на Съюзниците. Французин му предавал детайли за придвижването на немските дивизии, които с няколко думи на английски той препредавал към Лондон.
Бекет пише в апартамента, в който живее с жена си (на табелата на входната врата е напечатано просто Бекет). Казва, че работи сравнително постоянно, като едва намира време да отскочи до вилата си в Марн. Продължава да чете нещата на стари приятели, като Кей Бойл, възхищава се на Хайнрих Бьол и Сол Белоу, но не следи модните течения в литературата. В малкото кафе, в което бяхме, Самюъл Бекет бе неузнаваем.
Това са само впечатления, с някои добавени факти – за автора, свързващ Джеймс Джойс с най-авангардните съвременни писатели.
Докато излизахме, помолих Бекет да ми позволи да му направя няколко снимки, тъй като, добавих, на повечето изглежда твърде мрачен. Спокоен, той застана до уличен знак с надпис: “SORTIE de SECOUR – ne pas encombrer“ (АВАРИЕН ИЗХОД – не паркирай).
“Това е подходящо”, каза Бекет на висок глас, и се усмихна.
* материалът е по публикация в The New York Times
