Както му викаме, редовната вечеря на призраците. Пият чай, не продумват, а ако някой говори, то това е полковникът, който пък си говори на себе си. Гризат курабийки, всички вкупом, та се носи звук като от плъхове на таван.
– И защо ѝ викат вечеря на призраците?
– Изглеждат съвсем като призраци… и така я карат вече двайсет години. все едни и същи хора, които приказват едно и също или мълчат, за да не се изложат.
[…]– Ами тогава да беседваме?
– Да поговорим за времето, което знаем какво е, да се питаме как сме, което също знаем… предпочитам мълчанието, тогава чуваш мисли и виждаш миналото; тишината не може да скрие нищо… а думите могат. Онзи ден четох, че различията в езиците наистина възникнали у примитивните народи с цел да прикриват племенните им тайни от другите; езиците са следователно шифър и онзи, който намери ключа за него, ще ги разбира навред по света, без това да означава, че в тези тайни не може да се проникне и без ключ…
[…]– Кажи, защо родителите ти седят там тъй смълчани, без да отронят поне една дума?
– Защото няма какво да си кажат, защото единият не вярва на онова, което чува от другия. Баща ми го изрази така: за какво да си говорим, след като не можем да се измамим взаимно?
Аугуст Стриндберг
