Зинаида Гипиус: От мълчанието Ти се страхуваме…

Зинаида Гипиус: От мълчанието Ти се страхуваме…

За Автора

Зинаида Николаевна Гипиус, руска поетеса, прозаик, литературен критик, е родена на 8 (20).11. 1869 г. в град Бельов в Тулска губерния в „порусено“ немско дворянско семейство. Автор на книгите с лирика „Събрани стихове. 1889-1903″ (1904) „Събрани стихове. Книга 2. 1903-1909″ (1910), разкази („Аленият меч”, 1906, „Черно на бяло”, 1908, „Лунни мравки”, 1912) , романи „Без талисман”, „Победители”, „Дребни вълни”, „Дяволската кукла” (1911), драми „Светата кръв” (1900), „Зеленият пръстен” (1916). На български са издадени книгите й: „Огледала”, „Последната капка” (1999), „Петербурски дневници” (2005) и др.

Роднините на баща й емигрират в Русия през XVI в., а майка й Анастасия Василиевна Степанова е дъщеря на екатеринбургски висш полицай. Баща й Николай Романович е високопоставен юрист – оберпрокурор в Сената, след чиято смърт през 1881 г. от туберкулоза майката на Зинаида остава с малко средства и голямо семейство: 4 дъщери, баба и неомъжена сестра, и през 1882 г. пристига в Москва.

Не получава системно образование. От дете се занимава с „писане на стихове и тайни дневници”, музика, живопис, езда. Публикува от 1888 г. в „Северный вестник”.

Омъжва се на 17 г. за писателя Дмитрий Мережковски през януари 1899 г., с когото и Брюсов стават основоположници на символизма в Русия. Една от редакторките на сп. „Новый путь” (1903-1904). През 1901 г. Мережковски, Мински, Гипиус, Розанов и други основават в Петербург Религиозно-Философско Общество (до 1903 г.).

От 1905 г. водещи за нея стават гражданските мотиви и актуалната обществена проблематика. През 1906-1908 пребивава с Мережковски във Франция, а в 1908-1914 често се лекува в чужбина. Обявява се срещу участието на Русия в Първата световна война. Критическите й статии от сп. „Весы” и „Русское богатство” са събрани в „Литературен дневник” (1908). Ранната й проза е включена в две книги: „Нови хора” (1896) и „Огледала” (1898). В поетичния сборник „Последни стихове.1914-1918″ (1918), „Петербургски дневници”, „Стихове. Дневник 1911-1921″ (1922), в произведенията, писани в емиграция (от 1920) отхвърля Октомврийската революция. Оставя мемоари „Живи лица” (1925). В емиграция е инициатор за създаването на обществото „Зелената лампа” (1925-1940). В последния й сборник „Сияния” (1933) преобладават мотивите на самотата и убеждението, че поетът не може да живее и работи далеч от Русия. Прекарва последните си години в бедност. Работи над биография на съпруга си, която остава незавършена (издадена през 1951 г.), както и над поемата „Последният кръг” (също останала незавършена, публикувана през 1972 г.).

Умира в Париж на 9.09.1945 г. Погребана при мъжа си в гробището Сент Женевиев дьо Боа, недалеч от френската столица.

Moscow_1908

Москва, 1908 г.

—————————–

БЕЗСИЛИЕ

В морето с жаден поглед се заглеждам,
а към брега съм сраснала с пръстта;
над пропаст висна – над небесна бездна,
а няма сред лазур да полетя.

Не смея бунт да вдигна, ни да стихна,
ни да съм жива, нито да умра.
Бог диря, а с молитвите не свикнах,
очаквам обич, а ще я презра.

Към слънцето повдигам длани страстно,
но виждам облачна завеса там…
И уж над истините вечни властвам,
а думата за истина не знам.

1893

—————————–

ВЕЧЕР

И тази юнска буря отшумя.
Изнизаха се облаците в здрача.
Лазур опаса влажната земя
и конят ми по пътя горски крачи…

Над нас се спуска прелестно нощта,
сред тъничка мъгла тих месец броди,
и по-унило стъпва конят из калта,
а поводите му висят свободно…

Понякога из тъмния безкрай
беззвучна мълния внезапно блесне,
и тъй безгрижно пак сърцето ми играй,
и вятър гали сенките дървесни.

Изпръхват коловозите под мен.
И вейките искрят и тръпнат нежно.
Над ниви и поля – воал стъмен –
трепти омарата – живителна и свежа…

И като никога аз чувствам пак,
природо, че навеки ти принадлежа!…
И жива с теб, в теб ще потъна в мрак!

1897

—————————–

ПЕПЕЛ

Душата ми от страх се стяга.
Аз зъзна сред света студен.
И прах се трупа – сух и тягостен –
около мен и вътре в мен.

В очите гола нощ наднича,
унила като тъмен ден,
там всеки облак непривично
от мъртвина е вледенен.

И вятърът, дошъл внезапно,
разплиска дъжд и отлетя.
И като паст небето зяпна
над паяжинните влакна.

Тук всичко случващо се бавно,
еднообразно си пълзи.
Но тази кал е с тежест, равна
на смърт в стаените сълзи.

И в душен прах и дим душата,
отправена към гибелта,
напразна иска да разкъса
оковите на гибелта.

А тънки капки вън се стичат
и аз ги моля с дъх смирен:
о, тихо, капки, тихо, тихо,
плачете тихичко за мен!

1897

—————————–

НОЩЕМ

Спохождат ме странни прозрения нощем,
когато в покоя потъвам аз,
когато в безкрая му нежен по-мощно
укрепват в душата и сила, и страст.

Не знам омагьосва ли или се моли
душата, но радост напира в мен;
през времето, в две половини оголено,
повтаря грядущето днешния ден.

И всички далечни и близки мечтания
се сключват в един кръг, велик и жесток,
и вятър убийствен е всичко желано,
зъл вихър – всесилен за краткия срок.

И виждам: там някъде вече изгрява
венеца на ново сияние пак…
И през епохите в мен пребивава…

1904

—————————–

ТЯ

В безсъвестната си и жалка низост
е сива като дим и като земен прах.
Умирам аз от от наглата й близост,
от тази неразлъчност и ехиден смях.

Тъй чвореста, чепата и бодлива,
и тъй парлива с тази змийска хладина!
О, как отблъсква тя с челото некрасиво
и с люспесто-противни колена!

И ако можех жилото й да изтръгна –
така неповратлива, тъпа, с профил сух,
такава тромава, така обръгнала,
така нелепа – без уши и слух.

С ръце обкичени, с жест на неверница,
тя ме ласкае и ме тласка да греша…
И тази смъртница, и зла мизерница,
и тази страшна твар е моята душа.

1905
Превод: Димитър Горсов

—————————–

ПО-ТИХО

“…Славны будут великие дела…”
Сологуб

Поети, не пишете твърде рано,
Бог ще реши победата със чест.
Още се извива дим над раните,
никакви слова не трябват днес.

В часа на неоправданото страдание,
в часа на нерешена битка
трябва целомъдрено мълчание
и тихи, може би, молитви.

Август 1914

—————————–

ДНЕС НА ЗЕМЯТА

Има нещо трудно,
нещо срамно.
Почти невъзможно –
толкова трудно:

Да вдигнеш ресници –
да погледнеш в лицето майката,
чийто син са убили.

Но не трябва да говорим за това.

1916

—————————–

НАИСТИНА

Ако гасне светлината – нищо не виждам.
Ако звяр е човекът – го ненавиждам.
Ако по-лош е от звяра – го убивам.
Ако свършено е с мойта Русия – умирам.

Февруари 1918

—————————–

КЪМ ХРИСТОС

Не сме живели – и в тъмноти –
ето го краят.
Ти ще се върнеш… Но че си Ти
как да узнаем?

Вечно треперим и се срамуваме
в тежкия мрак.
От мълчанието Ти се страхуваме…
О, дай ни знак!

А ако няма тука надежда –
всичко е прах.
Нека докосна Твойта одежда,
да нямам страх.

Сам ни го каза веднъж, додето
беше във плът:
“Ще дойда, няма сираци клети
да ви нарекат”.

Няма Те. И душата не е готова,
не е дошъл час.
Но ние вярваме – ще си отново,
Боже, сред нас.

1901
Превод: Георги Ангелов

Източник: сп. Литературен свят
Авторските права върху текстовете са защитени с СС лиценз (CC BY-NC-ND 2.5 BG)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*