Веселин Делчев: Заядливец

Веселин Делчев: Заядливец

*Случките в този разказ са “украсени”, но не са измислени.

Онзи ден ме срещна другарката Григорова – така се обръщахме към учителките си по времето на комунистическата идеология.

– Качо! Откога не съм те виждала?! Какво става с тебе?

Смотолевих нещо тривиално. Григорова продължи, като се взираше в униформеното ми облекло:

– Ама ти сотаджия ли си ?! Нали завърши някакво висше?

– Две някакви висшета завърших.

– Какъв умен ученик беше, Качо! Нещо не ти е провървяло. Ама не си само ти, де. Забелязала съм – Григорова леко изпъна ниското си тяло към ухото ми, а аз като гузен първокласник сведох глава, сякаш за да го опънат, – че от всеки випуск има по един-двама отличници като тебе, дето животът не ги е прикоткал, така да се каже.

Щеше ми се нещо да отговоря на първата си учителка, но е дълга и широка. Сега съм седнал и пиша “обяснителна записка”, която ще свия на четири, ще я пъхна в най-сигурния джоб на якето си, за да мога да я дам на другарката Григорова при следващата ни среща, живот и здраве.

Когато бяхме в пети клас, учителката по история доведе в часа на класния ръководител един активен борец. С такова “звание” бяха известни онези партизани, които успяха най-добре до осребрят пребиваването си в гората – получаваха двойна пенсия и други привилегии. Седна срещу нас – кротък, спокоен, усмихнат човек. Заразказва:

– Тежки времена бяха. Жестоки времена. Но имаше и весели случки като тази. Атакувахме мандрата на Генкин рид – да лишим немците от храна. Нали знаете приказката “Храната прави борбата”. Скриваме се ние в близката царевична нива и чакаме удобен момент. По едно време дочуваме странен шум. Има някой сред стъблата недалече от групата. Настръхваме, зареждаме безшумно шмайзерите. Готови сме за престрелка. Командирът ни дава знак да се разпределим за обход от двете страни… И по едно време що да видим – едно мършаво магаре си зобка царевица и не му дреме. Ха, ха, ха!

На следващата година историчката доведе същия “лектор”. Пак седна активният борец насреща ни. Усмихна ни се и подхвана същото:

– Ще ви разкажа нещо да ви развеселя. Скрихме се в една царевица. По едно време слушаме …

Аз бях вече вдигнал ръка. Разказвачът ме видя. Прекъсна историята си и ме попита:

– Какво има, другарю ученик?

– Зная за какво ще ни разкажете – за магарето.

Съучениците ми започнаха да се подхилкват в шепи. Но настана гробно мълчание.

– А! Откъде знаеш? – изненада се бившият партизанин.

– Миналата година ни разказахте същото.

Сякаш го посякох. Сви се на стола. Сбръчка лице. Погледът му изтъпя.

Историчката пребледня. Притича до мене и ми заби два шамара.

– Как смееш! Да злепоставяш бореца партиец!

Изхлузих се от чина и побягнах. Прибрах се направо у дома. Баща ми и чичо Наско Вергов си пиеха ракията и замезваха.

Така и така – обясних им защо съм избягал от училище.

– Спокойно, мойто момче! Ще оправим работата – категоричен беше чичо Наско. Тоя шумкарин го зная аз. Излезе в балкана десетина дни преди Девети и сега си предава важности. Той затова не може друго да ви разкаже, освен за магарето. Аз и даскалицата ще подредя!

Какво е правил чичо Наско Вергов, що е струвал, но си изпълни обещанието изцяло в моя полза. Учителката по история омекна, сякаш се беше влюбила в мене. Така е, когато партийният секретар пие от нашата ракия – подхвърли баща ми.

Оттогава набрах кураж и ми стана навик да се изказвам за щяло и нещяло.

На едно лабораторно упражнение в техникума инж. Думбазов ни предупреди:

– И внимавайте, че сега работите под високо напрежение!

– Напрежението е високо, ама токът е слаб – засякох го аз.

– Ти да не откриеш нови формули?! – през смях ме подкачи преподавателят по Електрически апарати.

– Мене ме е удрял ток от високото на телевизора и нищо ми няма, защото това е слаботокова техника.

Другарят Думбазов знаеше формулите, но не знаеше математиката – всяка функция си има дефиниционна област… Нека не ви занимавам с подробности. В крайна сметка му станах “първа бройка”. Тук има нещо за разрязване – Качо ще го направи. Там има нещо за зачистване – хайде пак Качо. Следеше ме на кой урок съм най-разсеян и на него ме изпитваше. Историята така се разчу, че на Ассата /преподавателя по електрически машини/ му стана съвестно, взе ме едно междучасие със себе си, отидохме при Думбазов и се разбрахме и двамата да ми пишат петици. Тогава го мислех за голям жест, а то е било замазване. Иначе щях да имам шестица при Асса, както при всички други предмети, и четворка при Думбито – щеше явно да си личи.

И в казармата направих голямо изпълнение. Бях в зенитно отделение към танков полк. Това е като да си монахиня в мъжки манастир – точно така кемафите /механик-водачите/ определяха нашето положение. Но като друга тема, ще я оставим.

Важното се случи през втората година на стрелбите в Шабла. Вече бяхме със самочувствие на “стари кучета”. Мерачът на оръдието, към което бях настройчик, се представи много добре на подгряващите стрелби по макети. Но после какво му стана?! Болен бил, киста имал – изчезна в отпуск. Отиваме ние на реалните стрелби, застопоряваме и нивелираме оръдията, а на нашето няма стрелец. Всеки момент ще пуснат трасиращия снаряд. Идва батарейният. Качо, ти ще стреляш! Кой, аз ли?! Да, ти! Точно ти! Изпълнявай! Приготвям се, обаче ми е за първи път. Само зная, че трябва да натисна някакъв педал, когато снарядът от гаубицата дойде “на мушка”. Така и направих. Но моите снаряди минаха доста в страни от целта. Амбицирах се аз. Втори път няма да ми избягаш! Следя снаряда, “хващам” го, натискам педала. Отпускам го и чак тогава виждам как всичко около мене се изнася настрани в паника. Някъде край плажа нещо избухна, наблюдателите се скриха в бетеерите и ги подкараха като на рали. В голямото си желание да улуча при втория залп, поради автоматично зададеното предварение спрямо снарядното трасе съм обстрелвал свитата на цар Тодор – така казваха на полковник Тодоров, направил от полигона си феодално имение.

Като се върнахме в поделението, почнаха разследване. Едва ли не нарочно съм направил всичко!? Реших да се защитавам, ама по свой си начин. Написах писмо до МНО, директно до министъра: така и така, батарейният ме назначи без никаква предварителна подготовка, в зенитния полигон на Шабла войниците сутрин събират колорадските бръмбари, до обяд копаят лозята, след обед култучат доматите, привечер ги поливат… Старшините крадат като пощурели … Какви са тези наблюдатели, какви са тези висши офицери да стоят на линията между целта и оръдието!? Надойдоха генерали, лейтенанти и капитани трепереха, ние – войниците, гледахме сеира.

Усетиха началниците кой им е подлял водата. Почнаха да ме дебнат. Една сутрин при първа тръба като дежурен по полк влезе в спалнята при нас, зенитчиците, капитан Гъзьо (така наричахме този офицер заради походката му с издаден задник – сякаш разгонена самка) и се развика: Ставай! Ставай! Някои се надигнаха от леглата по-бързо, други – по-бавно. Дойде при мене: О, тук на някои още им се спи! И ми залепи един шамар. Не беше наясно, че шамари мене не ме спират. Но по-нататък се видях в чудо. Офицерското отмъщение беше яко. Но измислих как да се спася. Тръгнах по лекари – имах достатъчно болести. Четири месеца преди уволнението лежах във ВМЕИ. Иначе не зная как щяха да ми почернят службата.

После в университета пак не можех да си затварям устата и пак за малко да сгазя лука. По философия на една лекция преподавателката съобщи комунистическия постулат, че обществените строеве – робовладелчески, феодален, капиталистически, комунизъм – се сменят и обратно връщане не може да има.

– Защо да не може? – ей така, отвътре ми дойде и не можах да се стърпя. Просто го казах от собствено прозрение. Въобще не знаех, че скоро ще се сменя системата. Тези, които знаеха, си мълчаха и се готвеха.

– Така ли смяташ? Дай някакъв пример.

Зацепих, че може да ме приемат за идеологически враг и от достатъчно оправдан страх бързо измислих “алиби”:

– Например наши жени да се женят за негри.

– Е, това си е расизъм!

Добре, викам си. По-добре да ме вземете за расист, отколкото за антикомунист – селският партиен секретар Наско Вергов вече не ми беше под ръка. Вярна е тази приказка: Колкото по-учено, толкова по-лесно се изплъзва.

Всъщност по време на първото си следване издразних властта поетически. И като ученик, и в казармата имах публикации, та се мислех, че ставам поет. Малко след уволнението написах стихотворението “Отроче на червена буржоазия”. Лирическият герой беше дете на разведена развратница, угодница на властта, за която уточних: “И кискаше се вечерта под госта, докато има сили”. А за самия него накрая завърших така:

“ Но хората с попуканите пръсти,
бачкьорите с омаслените дрехи
не ще ги никога понася”.

Тези, които добре си спомнят какво беше диктатурата на работническата класа /пролетариата/, ще могат ясно да си представят как на партийците им са настръхвали косите от този мой поетически опит.

След второто ми следване пак стана интересно. Започнах юридически стаж. Назначиха ми патрон – г-жа Х, съдия от ПОС. Наблюдавах съдебни заседания, ровех се в дела, питах патрона си за някои неща … Набелязах си едно процесуално производство – ищецът А. Динков продал горния етаж от къщата си на сина си, който го продава на своя син – внука на А. Динков. Да, ама последният собственик се запилява по Франция и дава на брокери да продават въпросния етаж. Началният собственик, Динков, се мъчи да го спре някак си. Хваща адвокат, появява се някакъв иск. Хем дело ще има за парлама, хем адвокатът ще вземе хонорар. Издирих аз този човек. Убедих го, че не е тръгнал по правилния път. Написах му друг иск – на друго правно основание и той го внесе собственоръчно в деловодството. Да, ама съдиите не пасат трева. Вика ме моят патрон и направо ми заповядва: да вземеш да направиш отказ от иска, който си дал на Динков. Защо да го махам, отговарям, много е точен – нарушени са императивни норми на ЗУТ, етажът няма баня, няма тоалетна. Нотариалният акт е нищожен. Тези норми – казва ми г-жа Х, са мъртви още при написването им. Не действат – казвам, защото негласно сте се наговорили да са мъртви! “Знаеш ли какво значи да обявиш нотариален акт за нищожен?! И си дай ясна сметка, че уличаваш важни хора в престъпление по този начин!” – скача на нокти г-жа Х. Ние правото ли ще гледаме – питам я, или какви са Ви хората?

Така и не се отказах от иска, който изготвих за Динков. А стажантският ми патрон, г-жа Х, не ми разписа книжката. Разбрах, че най-здравословно ще е да не се занимавам с правните си знания. Хвърлих си и втората диплома за висше.

Сега взимам думата, но за по-дребни камъчета. Например преди три години имах честта да стана местен лидер на силна партия. Не че бях голям активист. Просто предният водач надушил, че партията ще се разцепва на големи парчета и навреме се беше преориентирал. Та на заседание на общинския партиен съвет областният лидер набузи един милиционерски тон, че в партията се гласува явно. Слушах го, слушах го, па му рекнах:

– Най-демократичното гласуване е тайното гласуване!

И наистина е така: при явното гласуване предварително те привикват да ти обяснят за кого да гласуваш и после ти държат сметка, ако не си вдигнал за техния човек ръка.

Оттогава съпартийците почнаха да ми търсят цаката, както ми я търсеха другарят Думбалов, офицерите от казармата, културсоциалистическите трегери и други подобни…

Зарязах партийното строителство. Други го правят по-добре от мене. Засега си мълча, но падне ли ми случай, ще кажа където трябва: Краят на демокрацията започва с отказа да я критикуваш.

И не ме мислете за прозорливец. Аз съм само един инертен заядливец.

©Веселин Д. Делчев